Лунните градини
- Автор: Ериксън Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
За сержант Уискиджак и неговия отряд Мостоваци, както и за Татърсейл, оцелялата магьосница на Втори легион, краят на обсадата на Пейл би трябвало да е време на траур за многото мъртви. Но Даруджистан, последният от Свободните градове на Дженабакъз, все още се държи, а тъкмо към тази древна цитадела е насочила Ласийн хищния си поглед.
Ала изглежда, че империята не е сама в тази величава игра. Сбират се зли, обвързани със сянката сили и самите богове се подготвят да вземат участие…
Замислено и написано в панорамни мащаби, „Лунните градини“ е епично фентъзи от най-висш порядък — възхитително приключение, разказано от нов и талантлив глас.
Лицето на Татърсейл се сгърчи. „Някои от нас няма да забравят.“ Мостоваците таяха някакви ужасни подозрения. При мисълта да предизвика Тайсхрен в пряк сблъсък я обзе гняв и — ако Върховният маг наистина беше убил Калът — усещането, че го е предала. Но знаеше, че чувствата й винаги имат свойството да я оставят. Един магьоснически двубой с Върховния маг щеше да й осигури бърз превоз до Портата на Гуглата. Праведният гняв беше вкарвал в гроба много повече трупове, отколкото империята можеше да претендира. Или както често й беше казвал Калът: „Размахвай юмрук колкото си искаш, но смъртта си е смърт.“
Виждала беше твърде много сцени на смърт, откакто се включи в бойните рангове на империята Малазан, но те поне не можеха да се припишат в сметката й. Тъкмо в това беше разликата и дълго време й стигаше. „Не като по-рано. Цели двайсет години измивах кръвта от ръцете си.“ Точно сега обаче сцената, която отново и отново се изправяше пред очите й, беше на празните брони на билото на хълма — и гризеше сърцето й. Онези мъже и жени бяха тичали към нея, от нея бяха потърсили защита от ужасите, вихрещи се в равнината. Актът им беше отчаян, фатален, но тя го разбираше. На Тайсхрен му беше все едно за тях. Не и на нея. Тя беше част от тях. В предишните битки се бяха били като побеснели псета, за да попречат на вражеските легиони да я убият. Този път беше битка на магьосници. Нейната територия. Привилегиите във Втора бяха сделка. Това опазваше всички живи и това беше превърнало Втора в легенда. Войниците бяха имали очаквания и имаха право. Бяха дошли при нея за спасение. И бяха загинали заради това.
„А ако се бях принесла в жертва? Ако бях хвърлила защитите на своя Лабиринт над тях, вместо да пазя кожата си?“ Беше оцелявала толкова пъти заради инстинкта си, а инстинктът й нямаше нищо общо с алтруизма. Хора от този тип не оцеляваха дълго във война.
Да си жива, заключи Татърсейл докато приближаваше палатката си, още не означава, че се чувстваш добре от това. Влезе, застана насред палатката и огледа вещите си. Оскъдни, след всичките двеста и деветнайсет години живот. Дъбовата ракла с книгата й за Тирската магия, запечатана с предпазни заклинания; малка сбирка алхимични прибори, пръснати на масичката до постелята й като детски играчки, оставени по средата на играта.
Татърсейл пристъпи към масичката. Разсеяно остави пакета, който й бе дал Калам, и измъкна столчето изпод нея. Седна и посегна към Колодата. Поколеба се.
Беше преди месеци. Нещо я беше задържало. Може би смъртта на Калът щеше да бъде предсказана и може би точно това подозрение бе крачило в мрака на мислите й през цялото това време. Болката и страхът бяха оформяли душата й през целия й живот, но времето с Калът имаше друга форма — нещо, което беше леко, щастливо, носеше се във въздуха с радост. Беше го нарекла „просто отвличане“.
— Пак ли ще го отричаш упорито? — Долови горчивината в гласа си и изпита омраза към себе си. Старите й демони се връщаха, смееха се на смъртта на илюзиите й. „Веднъж отказа Колодата, в нощта, преди да бъде разпрано гърлото на Мок, в нощта, в която Танцьора и мъжът, който един ден щеше да управлява империя, се промъкнаха в замъка на твоя господар — и любовника ти. Ще отречеш ли, че има схема, жено?“
Погледът й се замъгли от спомени, за които бе мислила, че са заровени завинаги. Тя погледна Колодата и примига.
— Искам ли да ми поговориш, стара приятелко? Нужни ли са ми напомнянията ти, горчивото ти потвърждение, че сляпата съдба е за глупците?
Смътно движение привлече очите й. Онова, което се криеше в кожения пакет, се беше размърдало. Напираше отвътре да се измъкне от кожената обвивка, издуваше се на бучки и възли. Татърсейл зяпна. След това затаи дъх, посегна с една ръка и постави пакета пред себе си. Извади малката кама от колана си и започна да реже връзките. Предметът вътре се укроти, сякаш очакваше резултата от усилията й. Тя разгърна кожите.
— Сейл? — чу се познат глас.
Пред изумените й очи в яркожълто копринено облекло от вързопа излезе една дървена кукла. Кръглото й лице беше с изрисувани черти, в които позна…
— Хеърлок?
— Радвам се, че те виждам — каза куклата и се надигна. Залитна и протегна умело издяланите си ръце, за да се закрепи. — А душата наистина се премести — добави той, свали меката шапка от главата си и направи недодялан поклон.
„Преместване на душата!“
— Но това е изгубено от столетия. Дори Тайсхрен не би могъл да… — Замълча, присви устни. Умът й заработи трескаво.