Най-страхотното шоу в космоса
- Автор: Ранкин Робърт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павел Талев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Най-страхотното шоу в космоса». Краткое содержание книги:
Ала това не е обикновен цирк. Това е циркът на професор Мерлин, който пътува между планетите в параход от викторианската епоха. Артистите в този цирк изпълняват номера, които чисто и просто са невъзможни. А професорът има една задачка за Реймънд — той трябва да освободи двеста пленници, задържани на Сатурн и да спаси Земята до петък.
На най-добрия приятел на Реймънд — Саймън — също не му е лесно. Той несправедливо е обвинен в убийство, след което попада в лапите на зловещата организация З. В. Я. Р. (членовете й очакват края на света, като се прекланят пред култа на получовека-полупиле Сатан-Кокошката). Дори с помощта на книгата от бъдещето нещата май трудно ще се оправят до петък…
— Страхотно е, нали?
Но Зефир седеше, оптуснала ръце в скута си. Чинията й беше празна и чиста.
— Ти не се храниш — забеляза Реймънд.
— Не. — Тя сведе красивите си сини очи. — Не се храня.
— Какво? Нищо ли няма да хапнеш?
— Реймондо — намеси се професорът, — не си ми казал какво мислиш за стария „Саламандър“.
— Направо е невероятен — отговори Реймънд и изгълта още една чаша с нещо. — Кажете ми, ама честно, ако не ви затруднява: Вие наистина ли сте от Земята?
Брадичката на професора се заклати енергично нагоре-надолу, подобно на куче, което се вози на задната седалка на форд кортина.
— Точно толкова, колкото и ти.
— Но как така? — Реймънд си почеса главата с дръжката на вилицата. — Как дойдохте тук, в Космоса? Как успяхте да докарате този кораб?
— С какво се задвижва корабът, а? Това ли те интересува?
Реймънд лапна един бонбон.
— Мисля, че да — отговори той през мляскане.
— Ами това е параход, Реймондо. Сигурно си забелязал комините.
— Обаче параходите не пътуват в Космоса. В него се движат космически кораби, а не параходи.
— О! — Професорът изглеждаше искрено изненадан. — Тогава в какво се движат параходите? В пара ли?
— Във водата — отговори Реймънд. — Искам да кажа, че те…
— Не ме баламосвай. — Професор Мерлин го сръга в ребрата. — На стар краставичар краставици ще ми пробутва.
Реймънд го погледна объркано. Наистина недоумяваше.
— Недоумявам — каза той.
Професорът шеговито си придаде заговорнически вид и му направи знак да се наведе към него.
— Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че съм заменил парните турбини на кораба с революционно нов, конструиран от мен хипердвигател за междупланетни пътувания, който задвижва кораба в космическото пространство чрез трансформатирането на псевдокосмогоническата антиматериалност?
Реймънд отново се почеса по главата.
— Вероятно — каза той.
— Тогава ще се проявиш като истински тъп дебил. Защото не съм правил подобно нещо.
— Много благодаря. — Реймънд поизгърби елегантните си рамене.
— А ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че всичко става благодарение на магия?
— Не. — Реймънд глътна още малко вино. — Няма.
— Жалко. Този път щеше да постъпиш правилно.
— Хайде да бъдем реалисти — каза Реймънд. — Магия. Дрън-дрън.
— Магията — усмихна се професорът — няма нищо общо с реализма. Всъщност, тъкмо обратното. Но, разбира се, ако можеш да дадеш някое по-добро обяснение как корабът е дошъл тук, с удоволствие ще го оборя.
Реймънд взе да се мръщи. Професорът отново му напълни чашата.
— Тази ракия е дестилирана от хиляди отбрани плодове. Сръбни си. Какво мислиш?
Реймънд отпи голяма глътка. Беше истинска божествена амброзия.
— Бива си го — каза кисело той.
— Бивало си го! Това е най-доброто, което могат да ти предложат на Юпитер.
— На Юпитер ли? — Реймънд поклати вече доста замаяната си глава. — Значи и на Юпитер има живот.
— Когато играхме там миналата седмица, имаше.
— На всички планети ли давате представления?
— На всички, на които има публика, а това означава на всички до една.
— Значи на всички планети има живот?
— Ами едва ли би имало смисъл от съществуването на планета, на която не живее никой, нали? — Професорът отново се засмя. Но Реймънд не се присъедини към смеха му.
— Значи играете често на Венера, така ли? — попита той.
Студенината в гласа му убягна на професора, който кимна и отговори:
— Да, така е.
— Браво бе. — Реймънд остави малко рязко чашата на масата. Тя закачи ръба на чинията му и част от скъпоценната течност се изля. Изведнъж си даде сметка, че се е натряскал. И че е ядосан. Когато човек е ядосан и пиян едновременно… ами то…
— Браво бе, мамка му — каза Реймънд и се надигна от стола, но пак се отпусна обратно. — Обзалагам се, че на Венера има страшно много готина храна, нали? Макар че, естествено, вие не ядете „Джорджовци“. Не сте като онези копелдаци. Не ви харесва как продават човешки същества за манджа. Питам се дали не си носят сандвичи, когато идват на вашите представления.
— Реймондо, моля те.
— Името ми не е Реймондо, нито пък Джордж, а Реймънд.
— Добре тогава, Реймънд, щом казваш. Умолявам те, успокой се.
— Не искам да се успокоявам — каза Реймънд, който наистина не искаше.
— Тогава изпий още едно питие.
— Не искам друго питие. Искам просто да бъда изслушан. — Тъй като гласът на Реймънд значително се беше повишил и тъй като само той говореше, можеше да се предположи, че ще бъде чут от всички присъстващи. — Добре — продължи той. — Я ми кажи как става тази работа? И защо става? Кажи ми как можеш да си развяваш задника от планета на планета, докато хора като мен… Ние какво сме тогава? Част от хранителната верига ли?