Игра на часове

Полицейският шеф Уилямс им махна от предната веранда. Изтичаха към него и заедно влязоха вътре.

Невероятно, но Тод Уилямс изглеждаше още по-зле, отколкото в моргата. Гравитацията сякаш заплашваше да го завлече под земята.

— По дяволите — промърмори той. — Идея нямам с какво съм заслужил това.

— Идентифицирана ли е Хинсън? — попита Кинг.

— Да, тя е. Защо, познаваш ли я?

— Градът е малък, а и двамата сме адвокати.

— Добре ли я познаваше?

— Не чак толкова, че да е от полза за следствието. Кой я откри?

— Тази сутрин трябвало да отиде по-рано на работа, имала да подготвя някаква молба до съда. Когато не се появила, от фирмата позвънили на домашния и клетъчния й телефон. Никакъв отговор. Пратили някого да я потърси. Колата й била в гаража, но никой не отговарял. Разтревожили се и викнали полицията. — Уилямс поклати глава. — Няма и капка съмнение, че е бил същият, който уби Тайлър, Пембрук и Кани.

Мишел забеляза самоуверения му тон.

— Получихте ли писмо за гимназистите?

Уилямс кимна, извади от джоба си лист и й го подаде.

— Ето ти фотокопие. Проклетите журналисти задържали писмото, защото е адресирано до Върджил, а той бил извън града. Изглежда, на никого от редакцията не му е хрумнало да го отвори. И това ми било журналисти! Дрън-дрън!

— Беше ли зашифровано като първото? — попита Кинг.

— Не, получихме го с чист текст. И на плика няма никакъв символ.

— Значи теорията за Зодиака отпада? — Кинг погледна Мишел. — Какво пише?

Мишел набързо прегледа текста, после зачете:

— Добре, още един се гътна, а тепърва ще има и други. Казах ви първия път, че не съм 3. Но вие навярно си мислите, че онова хлапе е гушнало китката по вина на 3. Помислете си пак. Оставих кучешката каишка, защото кучето не ме е накарало да го сторя. Аз дори нямам куче. Сам си пожелах да го направя. И да уточня, не съм и онзи. До нова среща, а тя няма да се забави. Подпис: не съм С. С.

Мишел озадачено се озърна към Кинг.

— Кучешка каишка? Кучето не ме е накарало да го сторя?

— Веднага се вижда колко си млада, Мишел — отвърна Кинг. — С.С, и кучето, което го било накарало. Става дума за Сина на Сам, с истинско име Дейвид Бърковиц — сериен убиец от Ню Йорк през седемдесетте години. Наричаха го още „убиецът от любовните улички“, защото някои от жертвите бяха млади двойки, убити в колите си.

— Точно като Кани и Пембрук — отбеляза Мишел.

Уилямс кимна.

— А на разпитите Бърковиц твърдял, че неговият съсед имал някакъв демон, който чрез кучето му предавал заповедите да убива. Чиста глупост, разбира се.

— Но нашият човек знае какво върши — каза Кинг. — Подчертава го категорично.

— Едно не схващам — намеси се Мишел. — Защо имитира убийствата на някогашни престъпници, а после пише писма, подчертавайки, че няма нищо общо с тях? Та имитацията е висша форма на ласкателство, нали така?