Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката
- Автор: Хайсмит Патриция
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Михайлова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката». Краткое содержание книги:
— Колко е часът? — попита тя и седна в леглото. — Казах на мама, че до дванайсет ще се прибера.
— Единайсет и седем минути.
— Не си ли малко гладен?
Поръчаха си нещо за хапване от ресторанта в хотела. Не можеше да се каже, че странното яркочервено ястие в чинията е шунка с яйца, но решиха, че е доста вкусно.
— Радвам се, че дойде — подхвана Ан. — За мен Мексико е нещо, което познавам чудесно, а ти изобщо никак, затова исках да го опознаеш. Само че Мексико Сити не е като останалата част — продължи тя, хранейки се, без да бърза. — Пропито е с носталгия, също като Париж или Виена, и ти се иска да се върнеш независимо какво ти се е случило тук.
Гай се намръщи. Едно лято бе ходил в Париж и Виена с Робърт Трийчър, канадския инженер — нито той, нито Трийчър имаха пари. Не бяха онези Париж и Виена, които Ан познаваше. Погледна намазаната с масло сладка кифла, която му подаваше. Сегиз-тогиз му се приискваше на всяка цена да усети аромата на всичко, което тя е преживяла, всичко, което е изпитала през всеки час от детството си.
— В какъв смисъл независимо какво ми се е случило тук?
— В смисъл, ако си бил болен. Или са те обрали. — Тя вдигна очи към него и се усмихна. Ала светлината от лампата се отразяваше в сивосините й очи, отразяваше се като сияние в по-тъмните им ъгълчета и придаваше тайнствена печал на лицето й. — Според мен резките противоположности му придават очарование. Като хора, невероятно противоположни един на друг — заключи тя.
Гай впи поглед в нея, промушил пръст през дръжката на чашата кафе. Настроението й, или навярно онова, което разказваше, кой знае защо, го изпълни с чувство за малоценност.
— Съжалявам, но не притежавам никакви невероятни противоположности.
— Хо-хо-хо! — И избухна в смях, обичайния й весел смях, който го очароваше дори когато му се присмиваше, при това без да му обясни защо.
Той скочи и извика:
— Кой иска кейк? Аз съм магьосник и сега ще има кейк. Приказен кейк! — Извади тенекиената кутия от ъгълчето на куфара. Досега не се бе сетил за кейка. Майка му го бе приготвила със сладкото от боровинки, което толкова бе хвалил на закуска.
Ан телефонира в бара на партера и поръча някакъв много специален ликьор. Цветът му бе наситенопурпурен като цвета на кейка, бе в чаши с високи столчета, с отвор, не по-широк от пръст. Келнерът току-що си бе тръгнал и те бяха вдигнали чашите, когато телефонът иззвъня нервно, после, отново и отново.
— Сигурно е мама — предположи Ан.
Гай вдигна слушалката. Чу далечен глас, който говореше с телефонистката. После гласът се усили, креслив и тревожен — обаждаше се майка му:
— Ало?
— Здравей, мамо.
— Гай, случи се беда.
— Какво е станало?
— С Мириам.
— Какво по-точно? — Гай прилепи слушалката до ухото си. Извърна се към Ан и видя как лицето й се промени, докато го гледаше.
— Убили са я, Гай. Снощи… — Гласът й пресекна.
— Кого, Мириам?
— Снощи е станало. — Говореше кресливо и насечено — само веднъж или дваж я бе чувал да говори така. — Гай, била е убита.
— Убита!
— Гай, какво… — подхвана Ан и се изправи.
— Снощи, край езерото. Нищо не знаят.
— Ти…
— Можеш ли да се прибереш у дома, Гай?
— Да, мамо… Как? — попита глупаво, стиснал телефона, сякаш можеше да изцеди сведения от старомодната слушалка. — Как?
— Удушена. — Една-единствена дума, после мълчание.
— И?… — подзе той. — Теб?…
— Гай, какво е станало? — Ан се бе вкопчила в ръката му.
— Незабавно ще дойда, мамо. Тръгвам още тази вечер. Не се тревожи. Много скоро ще се видим. — Той бавно постави слушалката и се обърна към Ан: — Мириам. Убили са я.
— Убита… ли каза? — прошепна Ан.
Гай кимна, ала му хрумна, че може да е станало грешка. Ако е било само съобщение…
— Кога?
… Не. Случило се е. Снощи.
— Снощи, така каза тя.
— Знаят ли кой е?
— Не. Тази вечер трябва да тръгна.
— Божичко!
Погледна я — стоеше като вкаменена пред него.
— Тази вечер трябва да тръгна — повтори той замаяно. После се обърна и се запъти към телефона, за да си запази място в самолета, Ан обаче уреди всичко, обяснявайки припряно на испански.
Той се зае с багажа. Прибирането на малкото неща в куфара му отне сякаш часове. Гледаше втренчено кафявото бюро и не помнеше проверил ли е дали чекмеджетата са празни. Точно тогава на мястото на бялата къща се появи друго видение — смеещо се лице, отначало устата, извита като полумесец, после лицето… лицето на Бруно. Езикът се бе извъртял похотливо върху горната устна, а после лицето се сгърчи в беззвучен смях, от който фитилите коса върху челото се разтърсиха. Гай погледна начумерено Ан.