Диви кинозвезди

— Кувертюра ли? — крякна той.

— Да! На леглото имаше кувертюра — стегнато отговори капитан Праус. — Лично аз я застлах. Някой, с непонятни за мен намерения, я беше тикнал в дрешника. Къде ли се е дянала?

— В дрешника — тихо отвърна Джонатан.

— В дрешника ли? — учуди се капитанът. — Пак там?

— Да — потвърди Джонатан.

— Кой ви каза?

— Аз я сложих там — обясни нашият режисьор с физиономия на човек, който се признава за виновен в детеубийство.

— Вие сте я сложили там? — изненада се Праус.

— Да — кимна с нотка на разкаяние в гласа си Джонатан.

— За пръв път ли правите такова нещо?

Като военен, собственикът на хотела с пълно основание искаше да бъде осведомен най-подробно.

— Да — призна режисьорът.

— Защо? — попита капитанът със спокоен, заканителен глас.

Последва продължително мълчание. Погледите ни бяха насочени към Джонатан, който дотолкова промени цвета на лицето си, че всеки уважаващ себе си хелиотроп45 би му завидял.

— Защото мислех, че няма да я харесат — обясни той и прехвърли топката към невинната ми съпруга и към мен.

Един капитан обаче, справял се неведнъж с хиляди безотговорни новобранци, способни да докарат вода от девет кладенеца, само и само да се оправдаят при самоотлъчка, не можеше да бъде заблуден с подобни извъртания. И рече с вледеняващ глас:

— Ако господин и госпожа Даръл констатират по какъвто и да било начин, че са недоволни от своите постеля или кувертюра, би следвало лично те да ме уведомят за станалото. Не е ваша работа да ги укривате в дрешника. Не подлежи на обсъждане, че господин и госпожа Даръл ще се позоват на собственото си усмотрение за пригодността на кувертюрата и ще доведат до знанието ми своето незадоволство или други изисквания без намесата на трето лице!

При тези думи той наклони глава и напусна стаята. Съвсем навреме, защото Лий и аз паднахме от смях върху „разголеното“ легло.

Беше средата на есента. Сутрин, когато започвахме работа, гората изглеждаше величествена. Някъде трептеше в зеленикаво златист цвят, а другаде листата вече умираха и дърветата тъгуваха на нежното утринно слънце, обагрени в карамелено златисти и светлокафяви тонове или с червения цвят на лисича козина. Между клоните им се движеха като опашки на хвърчила тънки ленти мъгла. Въздухът вече бе студен и се виждаше пара, когато издишвахме. Роса обсипваше с нежния си блясък всяко листче и стръкче. Поточета блещукаха и тайнствено си шушукаха между високите брегове на черна и дъхава като топла мъстакулка земя, виеха се неуморно и лъкатушеха под дъбове и буки, сплели клони в сводове на някаква гигантска катедрала.