Три метра над небето
- Автор: Моча Федерико
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Skyprint 04“
- ISBN: 978-954-390-100-5
- Переводчик: Нели Раданова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Три метра над небето». Краткое содержание книги:
Всъщност не е трудно да се разбере защо книгата на Федерико Моча завладява сърцата на милиони тийнейджъри по света. „Лошото момче“ Степ и ученичката Баби живеят в различни светове, но когато се срещат експлозията избухва — груба и същевременно безкрайно нежна. Защото само любовта може да те накара да забравиш всичко останало… и да се почувстваш три метра над небето.
— За да се организираме за защитата, първо трябва да го разберем.
„Какво говори тоя? Знае ли нещо?“
— Стефано, сигурно е имало някакво търкане в миналото, някакъв спор, някакви думи, които ти е казало това момче… Нещо, с което те е предизвикало…
Степ извърна лице към майка си. Елегантна, както винаги. Пушеше цигара.
— Госпожо, имате ли представа какви взаимоотношения е поддържал синът ви с това момче? Някога да са се карали?
— Не, не мисля. Дори не знаех, че се познават.
— Госпожо, Стефано отива на съд. И като се има предвид какви щети са нанесени на ищеца, присъдата ще е тежка. Ако ние нямаме с какво да възразим… нещо, каквото и да е, някаква дребна причина… синът ви ще има проблеми. Сериозни проблеми.
Той притвори очи. „Ох, мамо, защо не му кажеш? Толкова те обичам! Моля те, не ме предавай…“ Сърцето му се сви, когато я чу да казва:
— Съжалявам, аз нищо не знам.
Тя излезе от стаята и адвокатът направи последен опит:
— Стефано, сигурен ли си, че нямаш какво да ми кажеш?
Степ дори не му отговори. Стана и отиде до прозореца.
Погледна навън, към онзи последен етаж, точно срещу техния, и изпита дива омраза към майка си. Стана му мъчно за нея — заради това, което не направи, и заради това, което направи.
— Искаш ли кафе?
Той откъсна поглед от прозореца и се обърна.
— Аха, мерси. — Изпи го набързо. — Хайде, аз ще бягам. Другата седмица ще се чуем.
— Добре. Помисли си за университета, става ли?
— Става.
— И… обаждай се от време на време на майка си. Отдавна не сте се чували.
— Нямам време.
— Какво толкова, едно обаждане по телефона…
— Добре, ще й се обадя.
Степ излезе и баща му се приближи до прозореца. В мезонета отсреща нямаше никой — Джовани Амброзини се беше изнесъл внезапно, точно както преобърна живота им.
В асансьора Степ запали последната цигара от Мартинели. Погледна се в огледалото. Тези обеди го съсипваха. Стигна до партера. Когато стоманените врати се отвориха, пред него стоеше съседката Ментарини — с ужасно боядисана коса и с нос като кука.
— О, Стефано, как си? Отдавна не съм те виждала!
„И слава Богу“, помисли си Степ. После се сети за Стивън Тайлър и за страхотната мацка от клипа. „А на мен ми се падна госпожа Ментарини! Няма справедливост на тоя свят!“ В двора смачка цигарата. Засили се, оттласна се от земята и скочи напред. Несравнимо! Неговото салтомортале беше къде-къде по-добро. Все пак Тайлър беше на четирийсет, а той само на деветнайсет.
19.
Облечена в синкав подплатен анцуг, със син ластик на косата, Палина тичаше, поскърцвайки с новите си маратонки Reebock.
— Не питаш какво стана…
Баби беше със сив анцуг в стил „Раят може да почака“ и с розова лента за коса.
— Добре, какво стана?
— Е, ако ме питаш така, няма да ти кажа.
— Ами тогава не ми казвай!
Продължиха да тичат, без да говорят. Палина вече изгаряше от желание да сподели… До чешмата една възрастна дама остави малки парченца месо. Няколко бездомни котки наскачаха от близките храсти и се струпаха около нея. Жената вярваше, че са я познали, и беше щастлива. Котките се приближиха до старицата и тя се усмихна — помисли си, че й благодарят. След миг всичко изчезна.
Палина не издържа:
— Добре, щом толкова настояваш, ще ти кажа. Много хубаво беше! Ако знаеш къде ме заведе…
— Не знам.
— Сега защо се държиш така?
— Не одобрявам някои твои приятелства, затова!
Едно момче ги задмина. Изгледа ги продължително, после сведе очи към хронометъра на ръката си, ускори крачка и изчезна.
— Заведе ме на обяд в един много як ресторант. До улица „Кола ди Риенцо“, мисля че беше на „Крешенцио“, в една от пресечките там. Казва се „Пирамидата“. Вътре на всички маси има по един телефон!
— Дотук — нищо интересно.
— Ау, каква досада си! И номерата на телефоните са от едно до двайсет.
— Ти откъде знаеш?
— Пишеше ги в менюто.
— А, значи можело и да се яде! Помислих, че те е завел в Telecom8!
— Слушай, ако искаш да ти разкажа, затвори си тъпата уста на кисела стара мома!
— Какво-о-о?! Аз ли съм стара мома?! Та аз съм най-ухажваната във „Фалкониери“! Видя ли го оня, дето мина оттук преди малко? Видя ли как ме гледаше?
8
Италианската телекомуникационна компания. — Б.пр.