Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Кацарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)». Краткое содержание книги:
Сестра му се постара колкото може по-образно да обрисува чертите, ръста и облеклото на своя познат, но поради това, че вероятно той не познаваше този човек, или поради нейното невярно описание, а може и поради това, че братът бе погълнат от своите мисли и крачеше напред-назад, но той не разпозна никого в портрета, който тя му описа.
Те обаче се споразумяха той да види въпросното лице, когато се появи. След като приключиха този разговор, сестрата се залови с поолекнало сърце за домашната си работа, а посивелият мъж, бившият младши служител във фирмата на Домби, посвети първия си непривично свободен ден на работа в градината.
Беше вече доста късно вечерта и братът четеше на глас, а сестрата усърдно шиеше, когато някой почука на вратата. В атмосферата на тревога и смътни опасения, надвиснала над тях поради бягството на брат им, този необичаен звук бе едва ли не обезпокоителен. Братът се отправи към вратата, а сестрата седеше и боязливо се ослушваше. Чу се как някой му заговори, а той изумено му отговаря. След като си размениха няколко думи, двамата влязоха в стаята.
— Хариет — тихо каза брат й, въвеждайки късния гост, — мистър Морфин, джентълменът, който дълго време е работил във фирмата на Домби заедно с Джеймс.
Сестра му се сепна, сякаш бе влязъл призрак. На прага стоеше непознатият приятел с тъмната коса, тук-там посребрена, руменото лице, високото чисто чело и светлокафявите очи, за когото толкова дълго бе мълчала.
— Джон! — възкликна тя задъхано. — Това е джентълменът, за когото ти разправях днес.
— И този джентълмен, мис Хариет — заговори гостът и пристъпи напред, след като за миг се бе спрял на прага, — изпитва облекчение да чуе тези ваши думи. Из целия път насам той си блъскаше главата какво обяснение да даде и нито едно не го удовлетворяваше. Джон, аз не съм съвсем непознат човек тук. Ти беше изумен, като ме видя преди малко на вратата. Виждам, че сега си още по-изумен. Да! При настоящите обстоятелства това е напълно естествено. Ако не бяхме същества, до такава степен робуващи на навиците, два пъти по-малко основания бихме имали да се удивляваме.
Междувременно той любезно поздрави Хариет, проявявайки сърдечността и уважението, които тя така добре бе запомнила, и седна близо до нея, като си сложи шапката на масата и хвърли в нея ръкавиците си.
— Няма нищо изненадващо в това, Джон — рече той, — че изпитах желание да видя сестра ти и че посвоему удовлетворих това свое желание. А що се отнася до редовните ми посещения оттогава досега (за които тя навярно ти е споменала), в тях не се крие нищо забележително. Скоро те се превърнаха в навик, а ние всички робуваме на навика!
Пъхнал ръце в джобовете си, облегнал се назад в стола, той така наблюдаваше брата и сестрата, сякаш му бе извънредно интересно да ги види заедно, а после продължи да говори със замислен тон, в който се долавяше известно раздразнение:
— Именно навикът е този, който подхранва у хора, способни да извършат добри дела, дяволска гордост и упорство… който подхранва и засилва подлостта у някои от нас… безразличието у други… който ни кара с всеки изминал ден да закоравяваме и да се втвърдяваме в зависимост от глината, от която сме замесени, и да се превръщаме в статуи и също като статуи да ставаме неподатливи за нови впечатления и възгледи. Вземи мен като пример, Джон, за да съдиш за въздействието на навика. Не е необходимо да споменавам в течение на колко години наред аз заемах незначително, но строго определено място в управлението на фирмата на Домби и виждах как брат ви (който излезе негодник — моля сестра ти да ме извини, че съм принуден да спомена този факт) придобива все по-голяма влиятелност, докато фирмата и нейният собственик не се превърнаха на играчки в ръцете му. Виждах как ти се трепеш по цял ден на гишето си, без да натрапваш на никого присъствието си. А аз бях предоволен колкото е възможно по-малко да обръщам внимание на неща извън преките ми служебни задължения и оставях всичко наоколо ми ежедневно да се движи, както му е редът, подобно огромна машина — по силата на един навик, свойствен и на мен самия, — и приемах всичко за напълно естествено, считах, че е в реда на нещата и не задавах въпроси. Моите вечери в сряда неизменно идваха, нашите квартети неизменно се състояха, виолончелото ми беше добре настроено и в моя живот всичко беше наред — или почти всичко — и ако нещо не беше наред, то не ме засягаше.