Спомен за светлина

- Хайде! - кресна Алвиарин. Лицето й беше почервеняло от гняв.

Ненсен бързо изпълни заповедта й. Обичаше да се подчинява, да знае, че някой командва.

„Може би ще трябва да я убия - помисли Мишраил. - И Ненсен също.” И без много боен опит можеше да разбере, че този бой няма да е лесен. Връщането на сеанчанците, падането на Демандред и развилнелите се без никакво командване тролоци… Да, Сянката все още имаше огромно числено превъзходство, но боят изобщо не вървеше толкова еднопосочно, колкото би му харесало. Едно от първите правила, които бе научил в живота, бе никога да не напада човек, когато шансът да загуби е равен.

Шестимата се изсипаха през портала насред платото. От изгорената от дракони и преливащи земя се вдигаше дим и се смесваше със странната мъгла. Трудно беше да разбере човек какво става и къде. Дупки в земята, зейнали от взривовете на драконите. Трупове… късове тела, разпилени навсякъде. Необичайна миризма. Беше вече след изгрев-слънце, но през облаците почти не идваше светлина.

Над тях отекнаха крясъците на странните летящи създания, които бяха довели сеанчанците. Мишраил потръпна. Светлина. Все едно да стоиш в къща без покрив и да знаеш, че врагът ти има стрелци на позиция над теб. Простреля едно от тях със сплит на Огън и загледа доволен как крилата се прекършиха и звярът се заобръща във въздуха, докато падаше.

Такава атака обаче го оголваше. Наистина трябваше да избие другите Властелини на ужаса и да избяга. Нали винаги избираше _печелещата_ страна!

- На работа - подкани ги Алвиарин. - Правете каквото казах. Тези, които правят портали, та оръжията да стрелят през тях, са мъже, тъй че трябва да видим къде беше порталът и ще накараме Донало да разчете утайката.

Мъжете се раздвижиха и заоглеждаха земята, за да открият къде се беше отворил порталът. Хората, които се биеха на платото, бяха неудобно близо - шараи и някакви мъже, веещи знаме с вълк на него. Ако тръгнеха насам…

Донало тръгна с него и затърсиха бързо, и двамата вкопчени в Силата. Донало беше тайренец с квадратно лице и заострена посивяла брада.

- Когато Демандред падна - прошепна Донало, - разбрах, че е било клопка. В капан сме.

Мишраил кимна. Може би Донало щеше да се окаже съюзник. Можеха да избягат заедно. Разбира се, след това трябваше да го убие. Нямаше да е добре да останат свидетели, които можеше да донесат на Великия властелин какво е направил.

Все едно, не можеше да разчита на Донало. Мъжът се беше присъединил към тях само заради онзи насилствен номер с мърдраалите. Щом човек можеше толкова бързо да смени страната, какво му пречеше да я смени отново? А и на Мишраил никак не му харесваше… чувството, което изпитваше, щом погледнеше Донало или другите Обърнати. Все едно имаше нещо неестествено дълбоко вътре в тях, нещо, което надничаше към света и търсеше плячка.

- Ще трябва да се махнем оттук - отвърна му Мишраил шепнешком. - Да се бием тук сега е глу… - И млъкна, защото някой крачеше през дима към тях.

Висок мъж с червено-златиста коса. Познат мъж, целият в рани, дрехите му - обгорени и почернели. Мишраил зяпна, а Донало изруга, когато самият Прероден Дракон ги видя, сепна се и побягна обратно. Докато Мишраил се сети да нападне, ал-Тор отвори портал и изчезна през него.