Спомен за светлина

Мишраил изсумтя, сбра силата си и скочи през отворения портал. Алвиарин просто не искаше някой от мъжете да води кръга и да й открадне заслугата с убийството. Е, той щеше да се погрижи за това.

Озова се на някаква поляна в непозната гора. Дърветата тук не изглеждаха толкова силно пострадали от допира на Тъмния, колкото на други места. Защо беше така? Тътнещото небе беше също толкова тъмно, колкото и на бойното поле, и се наложи да направи кълбо светлина, за да вижда.

Ал-Тор седеше отпуснат на един пън. Вдигна глава и щом видя Мишраил, извика и заситни назад в паника. Мишраил изпреде огнено кълбо, което набъбна във въздуха и полетя след него, но ал-Тор успя да го посече със свой сплит.

„Ха! _Наистина_ е слаб”, помисли Мишраил и затича напред. Другите го последваха през портала, жените свързани с Ненсен, който подтичваше като пале след Алвиарин. Донало премина последен и им викна да го почакат.

След миг всички спряха.

Удари го като вълна студена вода - все едно бе налетял с главата напред във водопад. Единствената сила изчезна. Изостави го, просто ей така.

Мишраил се олюля в паника и се помъчи да проумее какво е станало. Заслонили ли го бяха? Не. Не усещаше никакъв щит. Не усещаше… нищо.

Дърветата наоколо се раздвижиха и от сенките им на поляната пристъпиха фигури. Гигантски същества с провиснали вежди и дебели пръсти. Изглеждаха древни като самите дървета, със сбръчкана кожа и бели коси.

Беше попаднал в стеддинг.

Понечи да побегне, но го сграбчиха две яки ръце. Древните огиери обкръжиха и него, и останалите. А ал-Тор също излезе на поляната… само че не беше той. Вече не беше той. Беше уловка. Андрол си беше сложил лицето на Преродения Дракон.

Другите закрещяха и заудряха огиерите с юмруци, но Мишраил падна на колене, зяпнал в празното, където бе доскоро Единствената сила.

Певара застана до Андрол, докато огиерите - най-старите, които не можеха да се включат в битката - хванаха Властелините на ужаса в яките си ръце и ги повлякоха навътре в стеддинг Шолоон. Линдзар, най-древната сред тях, се приближи до Андрол. Подпираше се на тояга, дебела колкото мъжко бедро.

- Ще се погрижим за пленниците, майстор Андрол.

- Екзекуция ли? - попита Певара.

- В името на древните дървеса, не! - Линдзар изглеждаше, оскърбена. - Не и тук, никакви убийства тук. Ще ги задържим и няма да им позволим да избягат.

- Те са _много_ опасни - каза Андрол. - Не ги подценявайте, могат да са много коварни.

Огиерката се изкиска и закуцука към все още красивите дървета на стеддинга.

- Хората си мислят, че понеже сме кротки, не можем и ние да бъдем коварни. Ще видят колко хитър може да стане един ум след столетия стареене. Не се безпокой, майстор Андрол. Ще внимаваме. Добре ще е за тези нещастни души да поживеят в мира на стеддинг. Може би няколко десетилетия мир ще променят представите им за света.