Господарят на хаоса
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на хаоса». Краткое содержание книги:
— Искаме да се прехвърлим — подвикна Перин и се зачуди дали ще си отдръпнат ръцете един от друг. Не го сториха. Перин метна една андорска крона и дрънченето на тлъстата жълтица по палубата накара мъжа да извърне глава. — Искаме да се прехвърлим — повтори Перин и подхвърли втора жълтица в дланта си. След малко добави още една.
Салджията облиза устни и измърмори:
— Ще трябва да намеря гребци.
Перин измъкна още две жълтици от кесията си; още помнеше времето, когато очите му щяха да изскочат, ако някой му дадеше дори само една.
Салджията скочи — благородничката тупна по задник на дъските — и се заклатушка по рампата, като ломотеше, че щял да се върне ей сега, момент само. Жената изгледа Перин укорително и се отдалечи по кея с плавна походка и горда осанка, развалена донякъде от това, че си отъркваше с ръка натъртения задник; преди обаче да се е отдалечила достатъчно, надигна поли и се затича да се присъедини към групата веселяци, подскачащи под ритъма на музиката по крайбрежната алея.
Доста повече мина от „обещания момент“, но пък обещаното злато явно бе достатъчно, защото след не чак толкова дълго салджията беше събрал достатъчно мъжаги, за да се заловят с дългите весла. Докато салът се плъзгаше към средата на реката, Перин потупа дорестия кон по муцуната. Все още не беше решил какво име да му даде — беше го взел от конюшните на Слънчевия палат. Добре гледано, с бели петна на предните крака, животното изглеждаше издръжливо, макар да не можеше да се сравни със Стъпко.
Дългият му лък беше напъхан под седлото от едната страна, а пълният колчан висеше от друга, до един тесен спретнат вързоп. Мечът на Ранд. Файле беше овързала вързопа лично и му го беше връчила, без да каже и дума. Каза нещо едва когато той бе извърнал глава, разбрал, че няма да получи целувка.
„Ако паднеш — беше прошепнала Файле, — аз ще поема меча ти.“
Не беше сигурен, дали бе искала той да я чуе, или не. Миризмата й беше такава мешавица, че не бе могъл да различи нищо.
Знаеше, че трябва да мисли за онова, което му предстои, но Файле все така не излизаше от ума му. По едно време беше сигурен, че тя се кани да обяви, че тръгва с него, и сърцето му се беше свило на топка. Ако го беше направила, нямаше да може да се насили да й откаже — нищо не можеше да й откаже след като толкова я беше наранил — макар да го чакаха шест Айез Седай и кръв, и гибел. Перин знаеше, че ако Файле загине, ще полудее. А Берелайн пък заяви, че и тя щяла да поведе своята майенска „Крилата гвардия“.
— Ако ти напуснеш града, който Ранд ал-Тор ти е връчил в ръцете — каза й спокойно Руарк, — колко слухове ще предизвика това? Колко слухове ще се развихрят, ако отпратиш всичките си копия? И какво ще стане? — Беше прозвучало като съвет, но не само — нещо в гласа на вожда го правеше много по-силно.
Берелайн го изгледа — излъчваше опърничав мирис и бе вдигнала непокорно глава. После опърничавата миризма бавно се стопи и тя промърмори сякаш на себе си:
— Понякога ми се струва, че има твърде много мъже, които могат да… — Дори Перин едва я чу. А после тя се усмихна и изрече високо, с удивително властен тон: — Добър съвет, Руарк. Мисля, че ще го приема.
Най-забележителното обаче беше начинът, по който се съчетаха миризмите им, на Руарк и нейната. На Перин те му бяха заприличали на вълк-мъжкар и на току-що пораснало вълче; милостив баща, обичащ дъщеря си, и тя него, въпреки че понякога му се налага да я плесне по муцунката за това, че не се държи прилично. Но по-важното беше, че Перин забеляза как решимостта в очите на Файле угасна. Какво щеше да прави? Ако изобщо доживееше да я види отново, какво щеше да прави?
В началото гологърдите гребци подмятаха груби шеги, не съвсем недружелюбни, как никакво количество злато не можело да заплати онова, което изпускали. Смееха се и всеки твърдеше, че бил танцувал или се бил целувал с някоя благородничка. Един длъгнест тип с широка брадичка дори заяви, че бил друсал тайренска благородничка на коляното си преди Манал да го извика, но това никой не го повярва. Перин във всеки случай — не; тайренците бяха хвърлили само един поглед на това, което ставаше из града, и се бяха гмурнали в празненствата с главата надолу; тайренките обаче се бяха заключили по стаите си със стража пред вратите.
Шегите и смехът не продължиха дълго. Гаул стоеше колкото може по в центъра на сала, приковал подивели очи в далечния бряг и изправен на пръсти, сякаш готов да скочи. Всичко това беше заради многото вода, разбира се, но лодкарите нямаше как да го знаят. А Лоиал, подпрян на секирата с дългата дръжка, която беше намерил в Слънчевия палат, стоеше неподвижен като статуя и широкото му лице наистина изглеждаше като изсечено от гранит. Салджиите бързо си затвориха устите и заработиха с веслата с всички сили, без да смеят да погледнат повече към пътниците си. Когато салът най-сетне се долепи до каменния пристан на западния бряг на Алгуеня, Перин даде на собственика и останалата част от златото и шепа сребърници към него, които да раздаде в добавка, за да успокои страха им от Лоиал и Гаул. Дебелакът се дръпна разтреперан след като ги получи, и въпреки големия си корем се поклони толкова ниско, че главата му почти се чукна в дъските. Изглежда, не само лицата на Гаул и Лоиал бяха вдъхвали страх.