Господарят на хаоса
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на хаоса». Краткое содержание книги:
Ако питаха нея, Галина щеше да събере другите Червени сестри и да опитомят ал-Тор още преди няколко дни. Но след като това й беше забранено, смяташе да го достави в Кулата благополучно, стига да се държеше достатъчно благоразумно. Дори сега единственото, което я интересуваше, беше ефикасността, а най-ефикасното щеше да е да доведат Мин и да го оставят отново да чуе воя и риданията й, да му дадат да разбере, че той е причината за страданието й. Но по случайност двамата загинали Стражници принадлежаха на Ериан и повечето Сестри щяха да сметнат, че тя има право. А и самата Галина предпочиташе Зелената иллианка с кукленското личице да се освободи от яростта си възможно по-скоро.
Галина кимна.
Ранд примигна, когато светлината изведнъж се изля на порой в сандъка. Не можа да се сдържи да не трепне — знаеше какво предстои. Луз Терин замря. Ранд удържа Празнотата на косъм и съвсем ясно усети стенанието на сгърчените си мускули, докато го издърпваха от сандъка. Въздухът му се стори удивително свеж; прогизналата му риза бе залепнала по тялото му, плувнало в пот. Никакво въже не го задържаше, но не можеше и една крачка да направи, дори животът му да зависеше от това. Ако не го задържаха със Силата, щеше просто да рухне. Докато не видя колко ниско се е смъкнало слънцето, нямаше представа колко време са го държали вътре, с глава свита между коленете, на вързоп в собствената му пот.
Очите му се извърнаха към Ериан. Ниската, стройна жена се взря в него с тъмните си очи, пълни с ярост, и той за малко отново да трепне. За разлика от снощи, тя не каза нищо.
Първият невидим удар го шибна през раменете, вторият — в гърдите, третият — отзад по хълбоците. Празнотата се разтърси. Въздух. Само Въздух. Всеки удар обаче го чувстваше като камшик. Червени отоци го нашариха от раменете до коленете. Дори вътре в Празнотата му се дощя да заплаче.
Той стисна зъби. От време на време от гърдите му се изтръгваше пъшкане и тогава усилията на Ериан се удвояваха, сякаш искаше да чуе още. Той отказваше да й го даде. Не можеше да спре потръпването при всеки удар на невидимия камшик, но повече от това нямаше да й даде. Прикова очите си в нейните и отказа да ги извърне настрани, да мигне.
„Аз я убих, моята Илиена“ — простенваше Луз Терин при всеки нов удар.
Ранд зареди в ума си своя скръбна молитва. Болка проряза гърдите му. „Защото повярва на Айез Седай.“ Огън раздра гърба му. „Никога вече.“ Като прорез на бръснач. „Защото повярва на Айез Седай.“
Мислеха, че могат да го прекършат. Мислеха, че могат да го принудят да запълзи към Елайда! Той се насили да направи най-трудното, което бе правил в живота си. Усмихна се. Усмивката, разбира се, засегна само устните му, но все пак гледаше Ериан очи в очи и се усмихваше. Очите й се разшириха и тя изсъска. Бичовете заплющяха по тялото му едновременно отвсякъде.
Светът се превърна в болка и огън. Не можеше да вижда, само усещаше. Агония и пъкъл. Усещаше как ръцете му треперят неудържимо в невидимите пранги, но се съсредоточи да задържи зъбите си стиснати. „Защото… Няма да извикам! Няма да изв…! Никога повече, никога!… Никога! Няма! Никога!… Никога! Никога! НИКОГА!“
Първо дойде усещането за дъх. Въздух, загълтан жадно от ноздрите му. Пулсираше — превърнал се беше в пулсиращ пламък, — но ударите бяха престанали. Осъзна го и то почти го порази. Краят на нещо, за което част от него бе убедена, че никога няма да свърши. Усети кръв на езика си. Добре. Не беше извикал. Мускулите на лицето му се бяха стегнали на възел; щеше да му струва усилие да отвори устата си, дори да искаше.
Зрението му се върна последно и когато се върна, той се зачуди дали болката не го кара да халюцинира. Сред Айез Седай стоеше група Мъдри — наместваха шаловете си и гледаха Айез Седай с всичкото високомерие, което можеха да си придадат. Когато реши, че са истински — освен ако Галина не говореше с плод на въображението му — първата му мисъл беше спасение. Мъдрите някак бяха… Беше невъзможно, но по някакъв начин те щяха да… А после позна жената, която говореше с Галина.
Севанна закрачи към него. Усмихваше се. Светлозелените й очи се взряха в него. Косата й бе като предено злато. Все едно че гледаше в очите на побесняла вълчица. Нещо странно обаче имаше в стойката й, леко приведена напред, с раменете си назад. Следеше очите му. Внезапно, колкото и да го болеше, му се прииска да се разсмее; и щеше да го направи, стига да можеше да е сигурен що за звук ще излзе от устата му, ако я отвори. Той, застанал тук пленник, пребит почти до смърт, с горящи меса, плувнал в пот, от която раните го щипеха до изнемога, и една жена, за която бе повече от сигурен, че го мрази, която сигурно го обвиняваше за смъртта на любимия си, се мъчеше да разбере дали ще сведе поглед към блузата й!