Господарят на хаоса

Колкото до самия Перин, всичко, което той знаеше за Единствената сила, можеше да се побере в един напръстник и да остане място за дебел палец, но беше виждал какво могат да правят Верин и Аланна и бе видял онова пламъче, което Сорилея произведе пред очите му. Ако тя беше най-мощната в Силата сред Мъдрите, то на шестте Айез Седай никак нямаше да им е трудно да овържат на бала всичките деветдесет и четири Мъдри наведнъж. В този момент обаче той нямаше да върне и една полска мишка.

— Трябва да са на седемдесет-осемдесет мили пред нас — каза той. — Най-много стотина, ако теглят яко фургоните. Ще трябва да напрегнем всички сили. — Когато отново се метна на седлото си, Руарк и другите айилци се затичаха обратно нагоре по хълма. Перин вдигна ръка и Добрайн даде знак на конниците да засилят ход. И за кой ли път Перин се зачуди защо мъже, достатъчно възрастни да му бъдат бащи, и жени на възрастта на майка му, мъже и жени, свикнали да командват, го следват.

Другото, за което се чудеше и което го тревожеше, бе колко бързо могат да се движат. Айилците в кадин-сор можеха да не изостават от конете, знаеше го, но отначало се притесни за Мъдрите в полите им — някои от тях навярно бяха на годините на Сорилея. Но в поли или не, с бели коси или не, Мъдрите крачеха бързо като всички останали, не отстъпваха на конете и през цялото време спокойно си говореха на групички.

Пътят пред тях се виеше пуст: никой нямаше да тръгне на път по време на Празника на светлините, освен ако нямаше толкова бърза работа, колкото неговата. Хълмовете взеха да стават по-ниски и докато спрат за нощен лагер по здрач, той прецени, че трябва да са изминали около тридесет и пет мили. Добро разстояние за един ден, чудесно за толкова голяма група и наполовина повече от това на Айез Седай, освен ако не бяха решили да уморят впряговете на фургоните. Той престана да се чуди дали ще може да ги настигне преди Тар Валон — само дето не му беше ясно какво ще прави, като ги настигне.

Заоформя в главата си образ. Млад бик с къдрава козина; горд, с рога, които блестяха като излъскан метал на утринно слънце. Палецът му пробяга по секирата, лежаща до него, със зловещо извитото острие и острия шип. Стоманените рога на Младия бик — така я наричаха вълците.

Остави ума си да затърси, да отпрати образа надалеч в нощта. Там трябваше да има вълци, а те щяха да знаят за Младия бик. Вестта за човешко същество, способно да говори с вълци, трябваше да е прелетяла по целия свят като бурен вятър. Перин беше срещал двама такива. Единият — приятел, другият — несретник, неуспял да задържи човешкото в себе си. Чул беше приказки от бежанци, стичащи се в Две реки. Те знаеха древни истории за хора, които се превръщали във вълци, сказания, на които малцина вярваха и които разказваха за забава на децата. Трима обаче твърдяха, че познавали мъже, които станали вълци и подивели, и макар подробностите да се бяха сторили на Перин погрешни, безпокойството, с което двама от тях отбягваха да поглеждат жълтите му очи, сякаш донякъде потвърждаваше думите му. Тези двамата, жена от Тарабон и мъж от Равнината на Алмот, избягваха да излизат нощем навън. Освен това, странно защо, непрекъснато му поднасяха като дар глави чесън, който той изяждаше с голямо удоволствие. Но беше престанал да издирва други като себе си.