Господарят на хаоса
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на хаоса». Краткое содержание книги:
Усети вълците и имената им започнаха да прииждат към него. Две луни, Див пожар, Стар елен и дузини още, сипещи се на порой в главата му. Всъщност това не бяха имена, а по-скоро образи и усещания. Младия бик беше твърде прост образ за име на вълк. Две луни всъщност беше загърнато в нощен мрак езерце, гладко като лед в мига, преди да го развълнува лекият ветрец, с вкуса на ранна есен във въздуха, а луната увиснала бяла в небето и друга, отразена така съвършено, че е трудно да отличиш коя е истинската. И всичко това се врязваше в него до костите.
Известно време имаше само размяна на имена и на миризми. После той си помисли: „Търся хора, които са пред мен. Айез Седай и мъже, с коне и фургони.“ Това, разбира се, не беше точно каквото си помисли, също както Две луни не беше просто две луни. Хората бяха „двуноги“, а конете — „четириноги с твърди ходила“. Айез Седай бяха „двуноги самки, които пипат вятъра, който движи слънцето, и викат огъня“. Вълците не обичаха огъня и бяха много по-предпазливи спрямо Айез Седай, отколкото към останалите хора; струваше им се удивително, че той не може да различава Айез Седай. Приемаха тази своя способност за нещо толкова естествено, колкото неговата да различава един бял кон сред стадо черни, нещо, за което не си струваше да се говори и нямаше как да се обясни.
Нощното небе вътре в главата му сякаш се завихри и изведнъж надвисна над лагер с фургони, шатри и огньове. Всички тези неща не изглеждаха съвсем както трябва — вълците не се интересуваха особено от човешките неща, затова фургоните и шатрите изглеждаха смътни; лагерните огньове като че ли бушуваха опасно; конете изглеждаха много апетитни — и това се предаде от вълк на вълк, докато стигне до него. Лагерът се оказа по-голям, отколкото Перин очакваше, но у Див пожар нямаше и капка съмнение. Нейната глутница вече кръжеше на прилично разстояние около мястото, където се намираха „двуногите самки, които пипат вятъра, който движи слънцето, и викат огъня“. Перин понечи да запита колко са, но от числа вълците не разбираха; казваха колко са разните неща, като показваха колко те са видели, а след като Див пожар и глутницата й бяха усетили Айез Седай, нямаха намерение да ги приближават повече.
„Колко далеч?“ беше въпрос, който получи по-добър отговор, отново предаден от вълк на вълк, макар и да трябваше да се отгадава. Див пожар каза, че можела да иде до хълма, където свадливият самец Половин опашка хранел глутницата си със сърна, докато луната се премести ето там на небето, под този ъгъл. Половин опашка можеше да стигне до Зайчи нос — млад и много свиреп самец, — докато луната се преместела ето толкова, под друг ъгъл. И така продължи, докато не стигна до Две луни. Две луни запази достойно мълчание, уместно за стар самец; той и глутницата му не бяха на повече от миля от Перин и щеше да е обидно да си помисли, че Перин не знае точно къде се намират.
Преценявайки, доколкото можеше, Перин стигна до числото шестдесет-седемдесет мили. Утре щеше да може да определи колко бързо се приближава към тях.
„Защо?“ Това беше Половин опашка, предадено по останалите и белязано с миризма.
Перин се поколеба. Боеше се от този въпрос. Към вълците той изпитваше същото, каквото и към хората на Две реки. „Хванали са Сенкоубиеца в клетка“ — помисли си той накрая. Така вълците наричаха Ранд, но той нямаше никаква представа дали смятат Ранд за важен.
Ужасът, изпълнил ума му, беше достатъчен отговор, но и вой изпълни нощта, отблизо и отдалече, вълчи вой, изпълнен с гняв и страх. Конете в лагера зацвилиха изплашени, затропаха с копита и се сбутаха край въжетата. Мъже се разтичаха да ги успокоят и други започнаха да се взират в тъмницата, сякаш очакваха върху животните да се нахвърли огромна глутница.
„Идем“, отвърна най-сетне Половин опашка. Само това, а после и другите заотвръщаха, глутници, с които Перин бе говорил, и глутници, които бяха слушали мълчаливо двуногия, който можеше да говори като вълците. „Идем“. Нищо повече.
Перин се обърна в постелката си да поспи и засънува, че е вълк, тичащ през безкрайно нижещи се хълмове. На другата сутрин нямаше и следа от вълците — дори айилците не съобщиха, че са забелязали някой — но Перин ги усещаше, вече бяха неколкостотин наблизо и идваха още.
През следващите няколко дни околността се сниши до нагъната равнина, в която и най-големите възвишения трудно можеха да се нарекат хълмове в сравнение с онова, което беше край Алгуеня. Гората взе да оредява и отстъпи на тревиста степ, кафява и съсухрена, с жалки групички дървета, пръснати все по-надалеч една от друга. Рекичките и потоците, които прекосяваха, едва намокряха конските копита. Всяка нощ вълците казваха на Перин това, което можеха, за Айез Седай, а то не беше много. Глутницата на Див пожар ги следваше като сянка, но доста назад. Едно обаче стана ясно. Всеки ден Перин покриваше толкова разстояние, колкото през първия, и всеки ден отрязваше десетина мили от преднината на Айез Седай. Но след като ги настигнеше, тогава какво?