Шпионите на Собек [bg]

Глава четвърта

Мету: Отрова

Амеротке бе истински изненадан от Дома на гората. Великолепният двуетажен дом, разположен на север от Тива, се извисяваше над внушителните си зидани огради и гледаше към обширните зелени поля, простиращи се надолу по Нил, набраздени от безброй напоителни канали. Стените бяха искрящо бели, а огромната двукрила входна врата бе боядисана в лъщящо черно. След като вратарят пусна вътре съдията и охраната му, Амеротке застана на едно място и зяпна от изумление при вида на занемарената градина и високата трева, избуяла от двете му страни. Пътечката, водеща до главната къща, беше чиста и добре гледана, но при все това той имаше чувството, че върви през джунгла. Бели лилии и всевъзможни други цветя цъфтяха и прецъфтяваха сред тревите и тлъстата острица покрай заблатени езерца, хванали зеленикава корица по повърхността, засенчени от занемарени брези, ели, кипариси и палми. Място, в което светлината и тъмнината рязко се сменяха, а пеперудите летяха досущ като души без тела. Въздухът трептеше от жуженето на насекомите и от плясъка на разкошно оперените крила на птиците, пикиращи из зелената тъма.

Вратарят ги отведе до главната къща, където завари Пармен, Неферен, Рахмел и Сихера, приседнали в сенчестата прохладна галерия. Похапваха траурен хляб и пиеха водата на горчилката — обичайната храна за опечалени хора. Те станаха на крака при идването на Амеротке. Пармен му предложи нещо, с което да се подкрепи, но съдията отказа и седна на възглавниците покрай малките кедрови масички. Той тактично представи охраната си. Пармен се засуети и даде указания на слугите да отведат офицера и поделението му към кухненския двор, където да им предложат по-солидна закуска, покана, която войниците веднага приеха. Докато продължаваха всички тези любезности, Амеротке се настани и изпитателно огледа домакините си. Всички до един бяха чистокръвни нубийци. Пармен беше дебел, суетлив и нервен, очите му бяха зачервени от плач, а лицето и късо подстриганата му коса бяха изобилно посипани с траурна пепел. Домакинът на имението беше властен и надменен мъж с пронизващо остър глас и сприхави маниери, дебелите му устни силно трепереха, сякаш очакваше да се разрази някакъв проблем. Неферен, дъщеря му, беше стройна и миловидна девойка, но Амеротке забеляза, че погледът й е тежък, а маниерите — леко префърцунени и надути. Рахмел беше вечният войник, стар и посивял, с набръчкано лице, видяло какво ли не, а по сухото му жилаво тяло се виждаха белези от много битки. Сихера седеше с наведена глава и спусната отпред сива коса, сякаш искаше да се скрие.