Шпионите на Собек [bg]

— Сякаш сте на някаква поляна в гората на Юга?

— Да, точно така.

— А настоящата опасност, появата на аритите?

Пармен прехапа устни, погледна бързо към дъщеря си и Рахмел, после обратно към Амеротке.

— Той не ни каза много за това.

— Смяташе, че аритите са се укрепили здраво тук, в Тива — намеси се Сихера, влизайки през двойната врата. — Имотеп наистина ненавиждаше убийците от кланицата. Наричаше ги обезумели за кръв, незнаещи насита гадни твари.

Гласът на старата жена беше силен и въздействаш.

— Какво имате предвид с това, че са се укрепили тук, в Тива? — попита Амеротке и неволно потръпна; това призрачно място, ужасът на изтеклия ден, бързата жестока смърт на арита гнетяха душата му.

— Беше убеден, че нубийският полк е бил превзет отвътре, че войниците са завербувани, че сърцата им са се превърнали в камък и са се отвърнали от фараона — Сихера пристъпи.

— А Сгеру?

— О, значи знаете за Сгеру, господарю Амеротке? — язвително се засмя тя.

Амеротке предпочиташе лицето й да не е толкова скрито в сянката. Забеляза, че другите трима запазиха мълчание.

— Имотеп беше сигурен, че Сгеру се таи в Тива от години като някаква чума, която расте и се развива като смъртоносен гноен цирей.

— Но къде?

— Навсякъде, господарю.

— В храма на Нубия?

— Аз лично се съмнявам в това — отговори Сихера, а гласът й прозвуча вяло и уморено. — Но може би — добави тя по-бързо — в къща като тази.

— Глупости! — изръмжа Пармен.

Амеротке се взря изпитателно в Сихера. Жената беше цинична, но явно с остър ум и се държеше някак настрани от другите, сякаш бе просто наблюдател.

— И защо точно сега? — попита Амеротке. — Този, Сгеру?

— Всичко достига до зрялост в един момент — отвърна Сиреха. — Нов Сгеру. Може би онези ужасни демони в Бекна са възстановили силата си и са се понесли като буря да разпрострат своята жлъч из селцата на Нубия сред хорицата, чиито роднини и съплеменници са в полка. Като някакъв мор, щом са минали през племената из провинциите на Нубия, са се разпрострели и на север чак до Тива.

— Така ли смяташе Имотеп?

— Питайте тях — неохотно каза Сихера, показвайки, че не й се иска да продължава.

— Не, ти му кажи — с подигравателен глас се намеси Неферен.

— Познавах Имотеп още като младеж — каза Сихера. — Никога не е бил годен за чиновник или за политик. Не обичаше бюрокрацията. Имотеп беше войник, разузнавач, и то изключително опитен и изкусен. Винаги е бил убеден, че макар аритските убийци да действат потайно, накрая ще излязат от скривалищата си на светло и ще се разгърнат в пълната си сила. Както хиените напускат тъмнината на скалите, така и те ще го направят, и тогава ще могат да бъдат разгромени. Но Имотеп всъщност се интересуваше повече от предстоящата битка, както и от пътищата на Собек към Нубия — той прекара последните си дни, проучвайки стари карти. Ходеше в храма на Нубия и ровеше из архивите там.