Шпионите на Собек [bg]
- Автор: Догерти Пол
- Серия: Египетски загадки #10
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Труд
- ISBN: 9545289465
- Переводчик: Ралица Кариева
- Жанр: Исторические детективы
Электронная книга - «Шпионите на Собек [bg]». Краткое содержание книги:
— В нощта, в която бе убит господарят ми — мрънкаше телохранителят, — тези врати бяха здравата залостени. Питайте слугите. Трябваше да използваме външната греда, за да разбием и махнем тази отвътре.
Амеротке кимна и влезе в Къщата на тишината. Беше влажно и доста топло. Над малко басейнче с бистра вода бръмчаха мухи. Рахмел обясни, че то се захранва от подземен извор. Амеротке се огледа наоколо. Къщата беше разделена на три части — от двете страни на преддверието имаше редица ярко боядисани колони. Стените му бяха оцветени в свежозелено, сякаш Имотеп беше искал да внесе настроението на своята дива градина и тук. Светлината се осигуряваше от факлите и лампите, наредени по множеството ниши в стените. Преддверието беше всъщност малък храм на бог Собек. Стените от двете му страни изобилстваха със стенописи, изобразяващи бойните подвизи на бога, а вдясно имаше домашен олтар, представляващ изящно изработен наос. Вратите на това светилище бяха отворени, за да се вижда богът с крокодилската глава, изваян от някакъв скъп синьо-зеленикав камък, който блестеше зловещо на светлината на лампите.
— Защо Собек? — попита Амеротке.
— Богът патрон на моя господар — гордо отговори Рахмел. — Собек ходеше с Имотеп и неговата кохорта шпиони на всичките им експедиции. На тях спечели много яки за храброст и затова беше вечно благодарен на този бог.
— Защо е всичко това? — обхвана Амеротке с жест пространството около себе си.
— Господарят ми беше потаен, скрит човек — каза Пармен, като пристъпи напред. — Къщата на тишината беше неговото убежище, тихо, спокойно местенце, закътано в джунглата на неговата градина. Всичко това му напомняше за Нубия и за миналото му. Призрачно изживяване в мрака, в тишината, нарушавана единствено от писъците на нощните твари, сякаш…
— Сякаш сте на някаква поляна в гората на Юга?
— Да, точно така.
— А настоящата опасност, появата на аритите?
Пармен прехапа устни, погледна бързо към дъщеря си и Рахмел, после обратно към Амеротке.
— Той не ни каза много за това.
— Смяташе, че аритите са се укрепили здраво тук, в Тива — намеси се Сихера, влизайки през двойната врата. — Имотеп наистина ненавиждаше убийците от кланицата. Наричаше ги обезумели за кръв, незнаещи насита гадни твари.
Гласът на старата жена беше силен и въздействаш.
— Какво имате предвид с това, че са се укрепили тук, в Тива? — попита Амеротке и неволно потръпна; това призрачно място, ужасът на изтеклия ден, бързата жестока смърт на арита гнетяха душата му.
— Беше убеден, че нубийският полк е бил превзет отвътре, че войниците са завербувани, че сърцата им са се превърнали в камък и са се отвърнали от фараона — Сихера пристъпи.
— А Сгеру?
— О, значи знаете за Сгеру, господарю Амеротке? — язвително се засмя тя.
Амеротке предпочиташе лицето й да не е толкова скрито в сянката. Забеляза, че другите трима запазиха мълчание.
— Имотеп беше сигурен, че Сгеру се таи в Тива от години като някаква чума, която расте и се развива като смъртоносен гноен цирей.
— Но къде?
— Навсякъде, господарю.
— В храма на Нубия?
— Аз лично се съмнявам в това — отговори Сихера, а гласът й прозвуча вяло и уморено. — Но може би — добави тя по-бързо — в къща като тази.
— Глупости! — изръмжа Пармен.
Амеротке се взря изпитателно в Сихера. Жената беше цинична, но явно с остър ум и се държеше някак настрани от другите, сякаш бе просто наблюдател.
— И защо точно сега? — попита Амеротке. — Този, Сгеру?
— Всичко достига до зрялост в един момент — отвърна Сиреха. — Нов Сгеру. Може би онези ужасни демони в Бекна са възстановили силата си и са се понесли като буря да разпрострат своята жлъч из селцата на Нубия сред хорицата, чиито роднини и съплеменници са в полка. Като някакъв мор, щом са минали през племената из провинциите на Нубия, са се разпрострели и на север чак до Тива.
— Така ли смяташе Имотеп?
— Питайте тях — неохотно каза Сихера, показвайки, че не й се иска да продължава.
— Не, ти му кажи — с подигравателен глас се намеси Неферен.
— Познавах Имотеп още като младеж — каза Сихера. — Никога не е бил годен за чиновник или за политик. Не обичаше бюрокрацията. Имотеп беше войник, разузнавач, и то изключително опитен и изкусен. Винаги е бил убеден, че макар аритските убийци да действат потайно, накрая ще излязат от скривалищата си на светло и ще се разгърнат в пълната си сила. Както хиените напускат тъмнината на скалите, така и те ще го направят, и тогава ще могат да бъдат разгромени. Но Имотеп всъщност се интересуваше повече от предстоящата битка, както и от пътищата на Собек към Нубия — той прекара последните си дни, проучвайки стари карти. Ходеше в храма на Нубия и ровеше из архивите там.