Искрено ваш Шурик [bg]
- Автор: Улицкая Людмила Евгеньевна
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Год: Факел експрес
- ISBN: 978-954-9772-47-0
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Искрено ваш Шурик [bg]». Краткое содержание книги:
На другия ден Шурик донесе на майка си от специалната аптека първия комплект малки бели кутийки. Скоро лицето на Вера придоби нов съсредоточен израз — тя дъвчеше грапавите бели зрънца, леко издула устни и притворила очи. Из цялата къща бяха разхвърляни картонени кутийки — туя, анасон, беладона… Тя вземаше самоделната кутийка с два пръста, леко я разклащаше, разтърсваше съдържанието й — зрънцата леко се слепваха, — а после изсипваше малко на тясната си длан: раз, два, три… Ръцете й бяха като на испански портрет, със заострени пръсти и нежни гънки на дългите кости. И два любими пръстена — с малък диамант и с голяма перла…
Малко по малко Вера зае мястото, което някога бе принадлежало на малкия Шурик, а Шурик, вече зрял мъж, но облян с ярка детска руменина, замени, доколкото можеше Елизавета Ивановна. Непохватните грижи на Шурик се оказаха по-сладки от майчините: той беше мъж. В лицето не приличаше на Александър Сигизмундович, а по-скоро на дядо си Корн, но косата му беше къдрава, гъста като на баща му, ръцете също — големи, с красиви нокти, а и това ласкаво движение, с което прегръщаше майка си през раменете… Оказа се, че да бъдеш нещастна край Шурик, е много по-увлекателно, отколкото край майка си…
Елизавета Ивановна никак не умееше да бъде нещастна, може би защото нейната делова енергия не й оставяше време да се замисли за абстрактни и непрактични неща, като щастието — но тя много обичаше дъщеря си и се отнасяше с уважение към състоянието й на меланхолична печал и незаслужена обида, понеже го смяташе за проява на изискана душевност и нереализиран талант. Александър Сигизмундович също винаги бе страдал от прекалената си изтънченост. Всъщност душевното страдание според разбиранията на Верочка беше привилегия. И трябва да й го признаем — дори сред калта и студа на зимния Ташкент в най-тежките години на евакуацията тя относително лесно понасяше битовите тегоби, отдавайки предпочитание на преживяванията, свързани с края на артистичната й кариера и със загубата — временна, но тогава смятана за окончателна — на обожаемия Александър Сигизмундович…
Никой освен Елизавета Ивановна не можеше да оцени каква жертва бе направила Вера, като бе отдала половината си живот на нищожната счетоводителска работа. Въпросът, заради кого или заради какво се правеше тази жертва, не се повдигаше — това се разбираше от само себе си. На Шурик баба му го бе напомняла навремето с нежен укор — за да стимулира обичта му към Верочка. Сега, след смъртта й, Шурик още повече преувеличи размерите на тази жертва. И един лек ореол незримо присъстваше над грижливо подредената в полугръцко кокче старееща коса.
Във вечерните часове Вера винаги намираше време да поседи в хола. Потънала в обширния фотьойл, продънен от тялото на майка й, тя отваряше чекмеджетата на бюрото и преглеждаше старите писма, подредени по години, квитанциите за платени неведоми услуги, безбройните снимки, предимно нейни, на Вера. Най-хубавите от тях висяха над бюрото в крехки рамчици, непонасящи докосване: Верочка, облечена в сценични костюми. Най-хубавият, но толкова кратък период от живота й…
Когато я заварваше в тази меланхолична поза, Шурик просто се разтапяше от нежно и горчиво съчувствие: знаеше, че е попречил на велика артистична кариера… Той поривисто прегръщаше моминските раменца на майка си и шепнеше:
— Стига, Веруся, стига, маминко…
И Вера му пригласяше:
— Маминко, маминко… Сами сме с тебе на света…
17
Шурик беше убеден, че баба му е умряла заради онази безумна забрава, която го бе връхлетяла, когато изпращаше Лиля за Израел. Животът му на зрял човек започна с тъмни пристъпи на сърдечен страх, които го будеха посред нощ. Неговият вътрешен враг, ранената му съвест, от време на време му изпращаше реалистични, непоносими сънища, чийто основен сюжет беше неговата неспособност — или невъзможността — да помогне на майка си, която се нуждаеше от него.
Понякога тези сънища бяха доста сложни и изискваха разяснение. Сънува например голата Аля Тогусова — как лежи на железния креват в стаята си в общежитието, кой знае защо, с островърхите бели обувчици, които миналата година бе носила Лиля Ласкина, само дето тези обувчици бяха много износени, с черни напречни пукнатини. А той стои в краката й, също гол, и знае, че сега трябва да влезе в нея и че щом го направи, тя ще започне да се превръща в Лиля и Аля много иска това, и от него зависи тази метаморфоза да стане едно към едно. Многобройни свидетели — момичетата, които живеят в тази стая, сред тях и Стовба, и професорът по математика Израйлевич, и Женя Розенцвейг — са наобиколили кревата и очакват превръщането на Аля в Лиля. И нещо повече, абсолютно определено се знае, че ако това стане, Израйлевич ще му даде зачота по математика. Всичко това не изненадва абсолютно никого. Единственото странно нещо е присъствието на черните котки на Матилда на нощното шкафче до Алиния креват… И Аля очаквателно го гледа с гримираните си японски очи и той е готов, напълно готов, да се потруди, за да пусне от грозноватата Алина обвивка прекрасната Лиля. Но в този момент зазвънява телефонът — не в стаята, а някъде наблизо, може би в коридора, и той знае, че го викат при майка му в болницата, затова не бива да се бави нито секунда, инак с Вера ще се случи онова, което се случи с баба му…