Звънтящите кедри на Русия
- Автор: Мегре Владимир Николаевич
- Серия: Анастасия #2
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Год: Изд. Аливго
- ISBN: 954-90765-6-3
- Переводчик: Боряна Лаловска
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Звънтящите кедри на Русия». Краткое содержание книги:
Аз попитах момичетата:
— Какво изсвирихте току-що?
Те си спогледаха и едната от тях отговори:
— Амии… нещо ми дойде ей така. Импровизирах…
Другата добави:
— Аз пък й пригласях…
Тук, в Москва, запален от идеята да създам сдружение на предприемачите и възприел тази идея като първа задача на живота си аз почти бях забравил за Анастасия. И ето, в последния ден от моя живот, точно като за сбогом, тя ми напомня за себе си!
— Изсвирете още веднъж същата мелодия, ако обичате — помолих аз момичетата.
— Ще се опитаме — каза по-голямата.
Стоях в коридора на метрото, слушах дивната песен на цигулките, а пред мен бавно изплува полянката в тайгата и аз възкликнах мислено:
— Анастасия, Анастасия! Много е трудно в реалния живот да се осъществи измисленото от теб. Едно нещо е мечтата, а съвсем друго — да въплътиш една мечта в реалност. Сгрешила си ти, като строеше този план. Да организирам дружество на предприемачите, да напиша книга…
Изведнъж сякаш ме удари ток! Повтаряйки и повтаряйки в себе си тези думи, аз почувствах, че има някаква неточност в тях, че нещо е нарушено. Там, в тайгата, те бяха подредени някак по-различно, но как? Продължавайки да ги превъртам в съзнанието си, аз в един момент размених местата на думите и се получи: «Да напиша книга, да организирам сдружение на предпримачите…»
Ами да, разбира се, трябваше първо да напиша книгата! Книгата трябва да реши всички проблеми и именно тя да разспространи нашироко информацията за сдружението. Ех, колко време изгубих напразно — мислех си аз — и всичко в личния ми живот се обърка! Е добре, дай газ. Изглеждаше ми невероятно точно аз да напиша книга — изибщо нямам такъв талант; пък и на всичко отгоре да я търсят хората… Но Анастасия вярваше, че ще успея, постоянно ме убеждаваше в това. Е, добре. Пълен напред — до победа!
20. Звънтящите кедри на русия
Вървях към квартирата си. Москва вече се разнежваше от дъха на първата пролет. Вкъщи беше останала само половин бутилка олио и захар. Трябваше да се попълня хранителните си припаси и реших да продам зимната си шапка от норка. «Шапката е истинска, а не имитация, струва поне милион. Наиснина, сезонът й мина, но все пак мога да й взема поне двеста и петдесет хиляди» — мислех си аз, тръгвайки се към един от многобройните московски пазари. Пробвах ту при продавачите на плодове, ту при търговците на дрехи. Те оглеждаха шапката, но не бързаха да купуват. Тъкмо бях решил да сваля цената до сто и петдесет хиляди, когато се приближиха двама мъже. Те повъртяха шапката в ръце, попипаха кожата.
— Трябва да се премери. Ти потърси огледалце от някого — каза единият от тях на своя приятел и ми предложи да се дръпнем настрани.
Отидохме на едно глухо място в края на сергиите и зачакахме приятеля му с огледалцето. И не чакахме много… Той се е промъкнал на пръсти изотзад и от удара в тила отначало ми излязоха свитки, а после ми причерня пред очите. Подпирайки се на оградата, аз все пак не паднах, но когато дойдох на себе си, моите «купувачи» ги нямаше, а от шапката ми нямаше и следа. Само две жени съчувствено са вайкаха и ме питаха:
— Добре ли сте? Мръсни гадове! Вие седнете, седнете, ето ви едно сандъче…
Постоях малко до оградата и бавно си тръгнах от пазара. Ръмеше пролетен дъждец. Преди да пресека улицата, аз се спрях на бордюра, за да се си поема дъх. Главата ми болезнено бучеше. Аз се заплеснах и преминаващата наблизо кола обля щедро панталона и палтото ми с мръсни струи кал от локвата. Докато се маех, един камион мина през същата локва и ме дооформи окончателно — чак в зяпналата ми уста… Аз се дръпнах най-после, скрих се от дъжда под навеса на един павилион и се занимавах с жалки опити да планирам по-нататъшните си действия. Ето какво си мислех:
«… В метрото в тоя ми вид, естествено, никой няма да ме пусне. Три спирки до квартирата си мога да извървя, но и на улицата милицията не спи и може да ме прибере, вземайки ме за пияница, клошар или просто за съмнителен субект. После върви, че обяснявай, оправдавай се, докато се изясни. Пък и какво ще им кажа? Кой съм сега всъщност аз?»
И ето, точно в този момент видях онзи човек. Вървейки внимателно, той носеше два кашона с празни бутилки и имаше вид на бездомник или алкохолик, каквито често се навъртат около павилионите за наливен алкохол. Погледите ни се срещнаха и той се спря, остави кашоните на асфалта и ме заговори: