Възвишено и земно (Роман за живота и епохата на Моцарт)
- Автор: Вайс Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Кънев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Възвишено и земно (Роман за живота и епохата на Моцарт)». Краткое содержание книги:
— Вероятно негова светлост не те смята за достатъчно сигурен.
— Драги Булингер, аз непременно бих останал тук, ако знаех, че ме ценят.
Свещеникът се усмихна недоверчиво и не каза нищо.
— Какви са по-нататъшните ти планове? — попита Шахтнер.
— Какви биха могли да бъдат… Ще отида да благодаря на негова светлост за повишението.
— И после? — настояваше Шахтнер. — После какво? Нали няма да останеш в Залцбург? Градът съвсем не се слави със своята музика, а Волферл от ден на ден свири все по-добре.
Леополд мълчеше, не искаше да се издаде. Ана Мария почна да изразява съчувствието си, но той рязко я пресече, като каза, че не придава на това никакво значение Добре поне, че Волферл и Нанерл не разбираха напълно цялата дълбочина на неговото унижение.
Волферл забеляза как побледня татко, когато граф Арко обяви назначаването на новия капелмайстор. По бързата, нервна реч на татко той се досети, че баща му е огорчен. А негова светлост както преди нищо не разбираше от музика. Лоли през цялото време свири фалшиво и изпълнението на Хайдн съвсем не бе така леко и вдъхновено, както в дома на Моцартови; може да се помисли, че му е все едно, а нали когато свириш, не бива да ти е все едно. И въпреки това архиепископът ръкопляска и на двамата.
Когато негова светлост хвана Волферл за ръка, макар подобна проява да се смяташе за висока чест, момчето не остана доволно: ръцете на архиепископа бяха потни, меки и отпуснати. Всички казваха, че архиепископът е свят човек, но Волферл не вярваше. Мама го поучаваше: светите хора се обличат скромно, говорят тихо и малко ядат. Архиепископът обаче носеше пищни одежди и ядеше и пиеше също тъй неумерено, както Хайдн. И гласът му беше съвсем немелодичен — остър и прекалено силен.
Волферл чу как Шахтнер прошепна на Булингер с мекия си, приятен тембър: „Негова светлост се държи така, сякаш десет гулдена добавка към нечия заплата ще го разорят, а само този банкет, както изглежда, струва няколкостотин гулдена.“
— Какво го е грижа него — отвърна Булингер. — Тази година доходът му ще възлезе почти на двеста хиляди гулдена, плюс двадесет хиляди за лични нужди. Не бих се разтревожил за разноските по този банкет.
Волферл не разбираше какво значат тези цифри, ясно беше едно — всички околни придаваха на парите голямо значение и тъкмо заради тях се отнасяха към негова светлост с особена почит. Но той забрави за всичко, когато при него дойде Михаел Хайдн и му каза:
— Волфганг, много ми харесва твоята техника. Имаш отлично туше Минал си добра школа.
Вечерта, когато всички си легнаха, Леополд с тежки стъпки отиде в дневната и се отпусна в любимото си кресло. Бива ли да сложи кръст на амбициите си? Тази мисъл му причиняваше силна болка, но той никак не можеше да се откъсне от нея. Отиде до прозореца: Лохелплац тънеше в мрак. Дълго стоя, погълнат от мисли, и неочаквано откри че плаче. Не помнеше кога е плакал за последен път и изведнъж се уплаши — ами ако някой го види сега? „Клети Леополд — възкликна в душата си той, затваряйки капаците, — клети, клети, Леополд!“
Като зърна последната композиция на Волферл — сонатата, написана по маниера на Хайдн, — Леополд си помисли, че Хайдн, разбира се, е добър композитор, но на света има и по-добри от него. Сълзите спряха, в главата му нахлуха нови планове. И неволно се усмихна, като си спомни как Шратенбах постоянно тръби за духовното богатство на своята държава, а икономисва пари за сметка на музиката.
Скоро след завършването на Седемгодишната война между Австрия и Прусия и между Франция и Англия, когато в Европа за пръв път от много години настана мир, Леополд измоли разрешение да замине с децата на концерти в Германия, Франция и други страни, разположени на запад от Залцбург. Този път архиепископът веднага му разреши отпуск, но при едно условие: Моцарт може да отсъствува дори година, ала през това време няма да получава заплата. Така рискът ставаше по-голям, обаче Леополд отново се уговори за всичко с Шахтнер, Булингер и Хагенауер. Ана Мария твърдеше, че пътешествието ще се окаже изморително, че навсякъде върлуват страшни болести, от които е така трудно да се опазиш, че както преди семейството ще зависи изцяло от капризите на случайни покровители, навярно далеч по-неприятни от негова светлост. А Леополд отвърна:
— Не бива да се задоволяваме с постигнатото. Нямаме право да почиваме на лаврите.
Замисленото от тях гастролно пътуване изискваше смелост и находчивост, но съзнанието за това само въодушевяваше Леополд и разпръсваше мрачните предчувствия.