Възвишено и земно (Роман за живота и епохата на Моцарт)
- Автор: Вайс Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Кънев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Възвишено и земно (Роман за живота и епохата на Моцарт)». Краткое содержание книги:
Пътуваха все на запад, от студа на всички им се напукаха устните и измръзнаха ушите, а Ана Мария се молеше: „Смили се, боже, няма да издържим още една нощ в мръсен студен хан!“ Но в този миг тя зърна Унтерсберг и веднага се развесели. Ала здрачът вече обгръщаше планината и Ана Мария отново се обезпокои: зиме толкова бързо се стъмва! Пътят се спускаше надолу и конете тръгнаха по-бързо, сякаш също усетиха напред топлата стряха и почивката. Те тичаха в надпревара в бързо гъстеещия мрак. Ето че дилижансът вече е в Залцбург и минава по моста над скованата от лед Залцах. Сърцето на Ана Мария се разтуптя от радост, когато видя двете кули близнаци на катедралата, озарени още от бледи слънчеви лъчи. Стори й се, че Леополд, обикновено така сдържан, също изглежда ободрен. На лицето му беше ясно изписано: „Нека сега зимата бушува с всичка сила — вече сме си вкъщи и както преди — заедно.“ „Отдавна бе време“ — помисли си Ана Мария. Небето беше съвсем тъмно, когато пристигнаха пред дома си. Но дори в тъмнината Залцбург им се стори прекрасен.
Като ги видя, Тереза се разплака. Изглеждаше много нажалена.
— Какво има? — попита Ана Мария. Толкова бурна проява на чувства я учудваше.
— Не ми писахте нито веднъж.
— Но нали не знаеш да четеш!
— Господин Хагенауер щеше да ми чете вашите писма.
Всички замълчаха смутено.
— Дори не ми пратихте много здраве, не се поинтересувахте как живея.
Тя беше права, но Леополд реши да отклони обвинението:
— Бяхме много заети — рече той.
Ала едва когато Волферл, трогнат от сълзите й, хвана за ръка Тереза и каза: „Всички много те обичаме, Трезел“, като се надигна да я целуне, прислужницата изтри очи.
— Вярно ли е, че си седял в скута на императрицата и си я целунал? — попита Тереза.
— Откъде знаеш? — учуди се Ана Мария.
— В Залцбург всички говорят само за това. Той наистина ли я е целунал?
— Да — потвърди Леополд. — В императорския, двор беше всеобщ любимец, и Нанерл също. Мария Терезия се отнасяше към тях като към свои деца.
Тереза погледна Волферл: същите пълнички бузи, широко чело, светла кожа, никак не се е променил и не е порасъл и все пак станал е някак съвсем друг. В него се бе появила увереност и изведнъж й се стори, че е изгубила нещо.
— Той вече не е дете! — отчаяно възкликна прислужницата. Тереза се смяташе за пълноправен член на семейството: прислужваше у Моцартови от раждането на Нанерл, но обичаше повече Волферл, макар да криеше това.
— А как сме с вечерята? — осведоми се Леополд. Той не одобряваше подобни излияния на чувства, Тереза не бива да забравя задълженията си.
— Господин Хагенауер изпрати няколко пъстърви.
Леополд много обичаше пъстървата, която се въдеше в езерата Залкамергут, обаче от предпазливост се отнесе към това съобщение сдържано, иначе иди спирай тази Тереза!
Изпрати Нанерл и Тереза в кухнята, а сам помогна на Ана Мария да преоблече Волферл. После всички седнаха на масата. За такава вкусна вечеря дори бяха забравили да мечтаят. Ана Мария възвърна предишната си веселост и разсмиваше всички до сълзи.
На другия ден Леополд получи нареждане да се яви при граф Арко. Камерхерът искаше да знае защо Моцарт е продължил отпуска си до четири месеца — негова светлост бил крайно недоволен.
— Заради болестта, ваше сиятелство. Трябваше да минат няколко месеца, преди Волферл напълно да се оправи.
— Нима тъй дълго е боледувал? — Граф Арко явно не вярваше.
— Аз пък имах пристъп на ревматизъм и подагра.
— Научих, че момченцето било сериозно болно. От едра шарка.
— Не, ваше сиятелство. Нямаше нищо заразно. Стана голям любимец на императрицата. Цяла Виена се учудваше на неговото изпълнение, и нейно величество също.
— Бъдещето ще покаже. Уверен ли сте, че момчето е напълно здраво?
— Здраво е както вие и аз, ваше сиятелство.
— Не бива да има и сянка от съмнение. Идния месец ще се състои тържествен концерт по случай рождения ден на негова светлост, кой го навършва шестдесет и пет години, и той желае децата да изпълнят пред него същата програма, както пред императрицата. Но негова светлост се опасява да не би заразата да се разпространи в двора му.
— Няма никаква опасност, може само на някой и друг да се замае главата от възторг.
— Да се надяваме. Трябва истински да блеснете, ако искате негова светлост да ви прости за проявената недисциплинираност.
— Ваше сиятелство, а кой ще дирижира оркестъра? — „Сега ще разбера кого ще назначат за капелмайстор“ — разсъждаваше Леополд.
— Никой. Оркестър на тържествения концерт няма да има. Довиждане, Моцарт.