Възгледите на един клоун

Докато ваната се пълнеше с вода, аз се сетих за Блотерт, един от видните участници във вечерните сбирки, когото бях виждал само два пъти. Той беше нещо като „дясно противниково крило“ на Кинкел, политик като него, но „с други скрити причини и от друга среда“. За него Цюпфнер беше това, което Фредебойл беше за Кинкел: нещо като дясна ръка и „духовен наследник“. Но да се обаждам по телефона на Блотерт, беше доста по-безсмислено, отколкото да помоля за помощ стените на моята стая. Единственото, което предизвикваше в него някакви половинчати признаци на живот, бяха мадоните на Кинкел в стил Барок. Той ги сравняваше по такъв начин със своите мадони, че на мен ми ставаше съвсем ясно колко дълбока бе омразата между двамата. Блотерт беше председател на някакво сдружение, на което Кинкел с огромно удоволствие също би станал председател. Двамата си говореха на „ти“ още от времето, когато са учили в едно и също училище. И двата пъти, когато видях Блотерт, аз направо се ужасих. Беше среден на ръст, светлорус и приличаше на двадесет и пет годишен младеж. Започнеше ли човек да го гледа, той се захилваше, а когато казваше нещо, отначало близо половин минута скърцаше със зъби, а след това от четирите думи, които произнасяше, две винаги бяха „канцлерът“ и „католон“ — и тогава човек изведнъж разбираше, че е надхвърлил петдесетте и напомня абитуриент, преждевременно остарял от тайни пороци. Потайна особа, смразяваща другите. Понякога, след като изречеше няколко думи, ченето му се сковаваше и той започваше да пелтечи и казваше „ка ка ка ка“ и на мен ми ставаше жал за него, докато най-сетне успяваше да изплюе останалото „нцлер“ или „толон“. За него Мари ми беше разправяла, че бил просто „фантастично интелигентен“. Никога не успях да събера доказателства за това твърдение, един единствен път го бях чул да произнесе повече от двайсетина думи: тогава, когато на тяхната сбирка се спореше около смъртните присъди. Той заяви, че ги „поддържа безусловно“, не си даваше лицемерно вид, че държи на обратното, и това бе единственият факт в неговото изказване, който ме изненада. Говореше, а лицето му изразяваше възторжено опиянение, после заекна със своето „ка ка“ и то прозвуча, сякаш при всяко „ка“ се отсичаше по една глава. Понякога ме поглеждаше и всеки път в погледа му имаше някакво удивление, сякаш с мъка се сдържаше да не произнесе „Невероятно!“, но не успяваше да възпре поклащането на главата си. Струваше ми се, че за него всеки човек, който не е католик, изобщо не съществува. Винаги съм имал чувството, че ако отново се въведе смъртната присъда, той незабавно ще излезе с предложение да бъдат екзекутирани всички некатолици. А и той имаше жена, деца, телефон. Но по-скоро бих предпочел да се обадя пак на майка си. Сетих се за Блотерт, когато си мислех за Мари. Той сигурно постоянно се мъкнеше при нея, намираше се в някакви взаимоотношения с върховното ръководство на съюза, където работеше Цюпфнер, и самата представа, че бе един от нейните постоянни гости, ме плашеше. Аз я обичах много и ония думи, от които тя се ръководеше: „Трябва да тръгна по пътя, по който трябва да вървя“, би следвало да се тълкуват като прощални думи на древна християнка, която се оставя да я хвърлят на хищниците. Помислих си за Моника Силвс и осъзнах, че някога ще дойде време, когато ще приема нейното милосърдие. Тя бе толкова хубава и толкова мила, че ми се струваше още по-неподходяща за католическите събрания, отколкото Мари. Дали се суетеше в кухнята — веднъж й помогнах да приготви сандвичи, дали се усмихваше, танцуваше или рисуваше, тя винаги го правеше съвсем естествено, въпреки че аз не харесвах картините, които рисуваше. Зомервилд й беше говорил прекалено много за „откровението“ и за мисията на художниците и тя рисуваше почти само мадони. Бих опитал да избия това от главата й. Такова рисуване просто не й се отдава, дори когато човек вярва в него и иначе е добър художник. Рисуването на мадони би трябвало да се предостави изцяло на децата или на смирени монаси, но само ако нямат претенции на художници. Разсъждавах дали бих успял да избия мадоните от главата на Моника. Тя съвсем не е дилетантка, млада е още, на двадесет и две или двадесет и три години, положително е девствена — и това обстоятелство изведнъж ме изплаши. Обзе ме страхотната мисъл, че католиците са ме избрали за същото, за което някога е бил използван Зигфрид16. Тя би поживяла две-три години с мен, би била мила, докато и у нея започнат да действат принципите за ред, и тогава би се върнала в Бон да се омъжи за фон Северн. При тази мисъл се изчервих и я отхвърлих. Моника беше толкова обичлива, не биваше да я превръщам в обект на злобни и глупави размишления. Ако решах да се свържа с нея, преди това трябваше да я откъсна от Зомервилд, от този паркетен лъв, който толкова много прилича на моя баща. Само че баща ми няма никакви други изисквания към себе си освен едно: да бъде сравнително хуманен експлоататор, и той напълно отговаря на това изискване. При Зомервилд винаги съм изпитвал чувството, че би станал както директор на курортен център, така и концертен директор, мениджър по пъблик рилейшънс на фабрика за обувки или изискан шлагерен певец, а може би и редактор на „умно“ направено модно списание. Всяка неделя вечер той държи проповед в църквата „Свети Корбиниан“. Мари ме завлече там два пъти. Представлението е по-мъчително, отколкото би трябвало да позволи учреждението на Зомервилд. Тогава предпочитам да чета поотделно Рилке, Хофманстал или Нюман, отколкото да смесвам и тримата в някаква си блудкава медовина. Пот ме изби по време на неговата проповед. Вегетативната ми нервна система не издържа определени неестествени явления. Чуя ли изрази като „съществуващото съществува“ и „витаещото витае“, направо настръхвам. Наистина бих предпочел горе на амвона да пелтечи някой безпомощен тлъст пастор и да заеква за непонятните истини на тази религия, без да си въобразява, че каквото каже, е „готово за печат“. Мари се чувстваше огорчена от факта, че нищо от проповедите на Зомервилд не ми допадаше. Особено мъчително обаче беше, че веднъж след проповедта трябваше да клечим в едно кафене близо до църквата „Св. Корбиниан“, а то цялото се претъпка с любители на изкуството, които идваха също от проповедта на Зомервилд.