Възгледите на един клоун

Мога да спя като истинско добиче, обикновено без да сънувам, често пъти само в продължение на няколко минути, а изпитвам чувството, че съм бил някъде цяла вечност. Сякаш главата ми е преминала през някаква стена, където се стеле непрогледна безкрайност, някаква забрава и вечен отдих, и онова, което Хенриета беше нарекла нищо — тогава, когато неочаквано хвърли хилката за тенис, когато изпусна лъжицата си в супата и когато запрати в огъня своите карти. Веднъж я попитах за какво мисли, когато я прихваща това. И тя ми отговори:

— Наистина ли не знаеш?

— Не — казах.

А тя отвърна тихо:

— За нищо, не мисля за нищо.

Възразих, че човек не може да мисли за нищо, а тя рече:

— Напротив, може. Тогава се чувствам съвсем празна и в същото време сякаш пияна и ми се иска просто да си хвърля обувките и дрехите — абсолютно всичко, което ме притеснява.

Хенриета добави още, че то било нещо приказно, че тя постоянно го желаела, само че то никога не идвало тогава, когато го чакала, винаги настъпвало внезапно и било като вечност. Беше й се случило на няколко пъти и в училище. Спомням си за бурните телефонни разговори на майка ми с класната й, а също и израза: „Да, да, истерия, това е точната дума — и я накажете строго.“

Понякога и аз изпитвам подобно усещане, прилично на чудна пустота, обхващало ме е след тричасова игра на „Не се сърди човече“. Тогава долавям единствено звуковете, тракането на зара, преместването на пионките, удара, когато бъде изхвърлена някоя пионка. Успях да накарам дори Мари да се пристрасти към „Не се сърди човече“, макар че тя предпочиташе играта на шах. За нас то бе като някаква упойка. Случваше се да играем непрекъснато пет, шест часа, а лицата на келнерите и камериерките, които ни носеха чай или кафе, изразяваха същата смесица от страх и ярост, каквато проявяваше майка ми, когато Хенриета се унасяше, а понякога произнасяха същото, което бяха казвали и хората в автобуса през онази сутрин, когато бях излязъл от стаята на Мари, за да отида до вкъщи: „Невероятно“. Мари беше измислила една изключително сложна система с отчитане на точки: в зависимост от това в кое квадратче беше ударена или нанасяше удар някоя пионка, единият или другият от играчите получаваше точки. По този начин Мари създаде интересна таблица и аз й купих четирицветен молив, с който можеше да отбелязва по-нагледно „пасивните и активни стойности“, както ги наричаше тя. Понякога играехме и през време на по-дълги пътувания и с това вземахме ума на сериозните пътници във влака, ала всичко това продължи само до момента, когато внезапно усетих, че Мари играе с мен просто, за да ми доставя удоволствие, за да ме успокоява, за да уталожва напрежението в моята „артистична душа“. Тя вече не влагаше сърце в играта и всичко започна преди няколко месеца, когато се възпротивих да отидем в Бон, макар че цели пет дни нямаше да имам никакви представления. Не ми се ходеше в Бон. Изпитвах страх от онези сбирки, боях се, че може да срещна Лео, но Мари непрестанно повтаряше, че изпитва нужда да вдъхне пак „католически въздух“. Припомних й как след нашето първо вечерно събиране в това общество бяхме потеглили от Бон обратно към Кьолн изморени, измъчени, смазани и как във влака тя непрекъснато ми беше повтаряла „Толкова си мил, толкова си мил“, и беше заспала на рамото ми, и потрепваше само, когато вън, в коридора, кондукторът викаше имената на гарите: Зехтем, Валберберг, Брюл Калшойрен — всеки път тя трепваше, скачаше, а аз отново притисках главата й на моето рамо, и когато слязохме на Западната гара в Кьолн, тя каза: „По-добре да бяхме отишли на кино.“ Аз й припомних това, когато тя започна да ми говори, че пак изпитвала нужда да подиша католически въздух, и й предложих да отидем на кино, да потанцуваме или да поиграем на „Не се сърди човече“, но тя поклати глава и замина сама за Бон.