Възгледите на един клоун

Това, което ме безпокои, е неспособността ми да се ограничавам или, както би казал моят импресарио Цонерер, да се концентрирам. Моите номера са голяма смесица от пантомима, артистичност, клоунади — мога да бъда добър Пиеро, но мога да бъда и добър клоун, и често сменям номерата си. Сигурно бих живял години наред от номерата си „Католическа и евангелистка проповед“, „Заседание на управителния съвет“, „Улично движение“, но след като изиграя един номер десет или двайсет пъти, той ми става толкова скучен, че посред изпълнението започвам да се прозявам, буквално трябва с изключително напрягане да управлявам мускулите на лицето си. Аз самият си доскучавам. Като си представя, че има клоуни, които цели трийсет години изпълняват едни и същи номера, сърцето ми така се свива, като че ли са ме осъдили да изям с една лъжица цял чувал брашно. Когато правя нещо, то трябва да ми доставя удоволствие, иначе се поболявам. Изведнъж ми хрумва, че бих могъл и да жонглирам или да пея: но това е само претекст, за да се измъкна от ежедневните тренировки. Най-малко четири, по възможност шест часа тренировка, а още по-добре и повече. През изминалите шест седмици бях изоставил това и се задоволявах с няколко стойки на глава, на ръце и няколко премятания и малко гимнастика върху гумения дюшек, който носех винаги със себе си. Сега раненото ми коляно бе добро извинение да лежа на кушетката, да пуша цигари и да се самосъжалявам. Последната ми пантомима „Министерска реч“ беше много добра, но не ми се щеше да стигам до окарикатуряване и не излязох от определените граници. Всичките ми лирични опити бяха пропаднали. Още никога не бях успял да представя човешкото, без да се получи ужасен кич. Номерата ми „Танцуваща двойка“ и „Отиване на училище и връщане от училище“ бяха поне артистични и сносни. Но когато после опитах с „Животът на един мъж“, пак изпаднах в окарикатуряване. Мари беше права като определи моите опити да пея песни с китара като опит за бягство. Най-добре ми се удава представянето на ежедневни абсурди: наблюдавам, събирам тези наблюдения, степенувам ги и ги коренувам, но не с тази степен, с която съм ги степенувал. На всяка по-голяма гара сутрин пристигат хиляди хора, които работят в града — и хиляди, които работят извън града, заминават от него. Защо тези хора просто не си разменят работните места? Или дългите колони от коли, които се мъчат да се разминат по време на най-усиленото движение на уличния трафик. Размяна на работните места или местоживеенето и цялата тази излишна гадост, драматичното даване на път на полицаите би могло да се избегне: по кръстовищата би било толкова тихо, че там би могло да се играе „Не се сърди човече“. От тези наблюдения направих пантомима, при която работя само с ръце и крака, лицето ми остава в центъра неподвижно и снежно бяло, и при това успявам да създам с моите четири крайници впечатление на главоломно преминаване на чудовищни разстояния. Целта ми е: възможно най-малко, най-добре никакви реквизити. В пантомимата „Отиване на училище и връщане от училище“ аз нямам нужда дори от училищна чанта. Достатъчна е ръката, която я държи. Аз пресичам улицата тичешком в последния миг под носа на бясно дрънчащите трамваи, мятам се в автобусите, скачам от тях в движение, зазяпвам се във витрините, драскам с тебешир по стените на къщите различни нелепости с граматични грешки, заставам закъснял пред освирепелия учител, свалям чантата от рамо и се настанявам на чина. Даваше ми се да пресъздам трогателното в детската природа: в живота на едно дете баналното придобива огромни размери, за него то е чуждо, неподредено, винаги трагично. И като дете, детето никога няма отдих: то получава своя отдих едва след като у него се внедрят „принципите за ред“. С фанатично усърдие изследвам всяка от различните прояви при изтичане на работното време: как работникът пъха в джоба си плика с надницата и после се качва на моторетката си, как борсовият спекулант най-сетне оставя телефонната слушалка, прибира бележника си в чекмеджето и го заключва или пък някаква продавачка на хранителни продукти сваля престилката си, измива си ръцете и оправя пред огледалото косата и устните си, после взима чантата си — и заминава. Всичко това е толкова човечно, че аз често се чувствам истински изрод, понеже мога да изпълнявам края на работния ден само на сцената. Разговарях с Мари за това, дали и някое животно може да има почивка след работното време — някоя преживяща крава или пък някое магаре, застанало полузаспало край плета. Но според Мари беше кощунство да се мисли, че животните се трудят и следователно имат следработна почивка. Вярно, сънят приличал на отдих, в това хората и животните твърде много се приближавали, но истинският смисъл на почивката се криел във факта, че тя се изживявала съзнателно. Почивни дни имали дори лекарите, а напоследък — и свещениците. Това ме ядосваше, те не би трябвало да имат почивка или поне би трябвало да разберат цялата тази работа от хората на изкуството. Съвсем не е необходимо да разбират самото изкуство, нито призванието, предопределението и тям подобни дивотии, а самия характер на хората на изкуството. С Мари винаги спорехме за това, дали и Бог, в когото тя вярваше, също почива. Тя винаги твърдеше, че почивал, измъкваше Стария завет и ми четеше за Сътворението на света: „А на седмия ден Бог си почина“. Аз й противопоставях пасажи от Новия завет, казвах, че може да е било така и че според Стария завет бог може и да е имал отдих, но просто не мога да си представя Христос да е имал почивен ден. Кажех ли такова нещо, Мари пребледняваше, съгласяваше се, че представата й за Христос с почивен ден й се вижда просто кощунство, и твърдеше, че той е имал празници, но е�