Възгледите на един клоун
- Автор: Бьол Хайнрих
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Петрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Възгледите на един клоун». Краткое содержание книги:
Мисля, че няма никой на света, който да разбира един клоун, дори един клоун не разбира другия, между тях винаги съществува завист или зложелателство. Мари почти ме разбираше, но напълно не ме разбра никога. Тя смяташе винаги, че като „творческа личност“ трябвало да проявявам „изключителен интерес“ да възприемам колкото се може повече култура. Грешка. Естествено, веднага бих взел такси, ако научех, че през свободната ми вечер някъде се играе Бекет, бих ходил и от време на време на кино, ако се позамисля, дори често, и винаги само на филми, които са разрешени и за шестгодишни. Мари никога не можа да разбере това, голяма част от католическото й възпитание се състоеше именно само от психологическа информация и някакъв мистично украсен рационализъм, в рамките на „Оставете ги да играят футбол, за да не мислят за момичета“. При това аз толкова обичах да мисля за момичета, а по-късно само за Мари. Понякога дори ми се струваше, че приличам на чудовище. Обичам да ходя на тези филми за шестгодишни, защото в тях няма нищо от онзи кич на възрастните за изневери и разводи. Във филмите за изневери и разводи винаги нечие щастие играе много голяма роля. „Направи ме щастлива, мили“ или „Нима ще попречиш на моето щастие?“ Под щастие, което трае повече от една секунда, може би две, три, не мога нищо да си представя. С удоволствие гледам и истински филми за курви, но те са толкова малко. Повечето са така претенциозни, че човек въобще не забелязва, че са филми за курви. Има още една категория жени, които не са нито курви, нито съпруги, това са състрадателните жени, но във филмите тях ги пренебрегват. Във филмите, които са разрешени за шестгодишни, най-често гъмжи от курви. Никога не можах да разбера какво си мислят комисиите, които категоризират филмите, като допускат такива филми за деца. Жените в тези филми са или по природа курви или са такива само в социологичен смисъл, но почти никога не са състрадателни. В дивия запад в някаква кръчма блондинки танцуват кан-кан, сурови каубои, златотърсачи или трапери, които цели две години са прекарали в самота в търсене на скункси, наблюдават хубавите, млади блондинки как танцуват кан-кан, но когато тези каубои, златотърсачи и трапери тръгнат после след момичетата и искат да отидат с тях в техните стаи, най-често им затварят вратата под носа или някоя брутална свиня безпощадно ги поваля. Струва ми се, че с това искат да изразят нещо като добродетелност. Безсърдечие, когато състраданието би било единственото човечно нещо. Нищо чудно, че тогава клетите дяволи започват да се бият, да стрелят — също като футболните мачове в интерната, само че понеже са възрастни мъже, са по-коравосърдечни. Не разбирам американския морал. Мисля си, че там една състрадателна жена биха изгорили като вещица, жена, която се отдава на мъжа не за пари и не от страст, а само от състрадание към мъжката природа.
Особено тягостни ми се струват филмите за хора на изкуството. Те се правят най-често от хора, които биха дали на Ван Гог за една картина дори не цял, а само половин пакет тютюн и по-късно биха съжалили и за него, защото ще им е станало ясно, че той е щял да им я даде и за една лула тютюн. Във филмите за хора на изкуството страданието на артистичната душа, нищетата и борбата с демона винаги се пренасят в миналото. Един жив човек на изкуството, който няма цигари, не може да купи обувки за жена си, не е интересен за режисьорите, защото не са минали още три поколения дърдорковци, които да им потвърдят, че той е гений. Едно поколение дърдорковци няма да им е достатъчно. „Неукротимите търсения на творческата душа.“ Дори Мари вярваше в това. Вярно, има нещо подобно, само трябва да се нарече другояче. Един клоун се нуждае от отдих, илюзия за това, което другите хора наричат почивка. Но тези други хора не разбират, че илюзията за почивка за един клоун се състои в това да забрави работата си, те не го разбират, защото се занимават с тъй нареченото изкуство, което отново за тях е напълно естествено, едва през тяхната почивка след работно време. Голям проблем са хората, свързани с изкуството, които не мислят за нищо друго освен за изкуството, но не се нуждаят от почивка след работа, защото те не работят. И когато някой започне да провъзгласява такъв човек, свързан по този начин с изкуството, за човек на изкуството, се пораждат най-мъчителни недоразумения. Любителите на изкуството започват да се занимават с изкуство точно тогава, когато истинският човек на изкуството има чувството, че е в нещо като почивка. В повечето случаи те безпогрешно улучват нерва. В тези две, три, до пет минути, когато човекът на изкуството забравя за изкуството, тъкмо тогава любителите на изкуството започват да се занимават с Ван Гог, Кафка, Чаплин или Бекет. В такива моменти направо ми се иска да се самоубия — когато започна да мисля за онова нещо, което върша с Мари, или за бира, за падащи листа през есента, за „Не се сърди човече“ или за нещо кичово, може би и за нещо сантиментално, някой Фредебойл или Зомервилд започва да говори за изкуство. Точно в този момент, когато имам невероятното чувство на възторг, че съм съвсем нормален, нормален по онзи еснафски начин като Карл Емондс, Фредебойл или Зомервилд започват да дрънкат за Клодел или Йонеско. Нещо такова има и в Мари, по-рано по-малко, но в последно време повече. Забелязах го, когато разказвах, че ще започна да пея песни с китара. То засягало, както тя каза, нейния естетически инстинкт. Почивката на човека, любител на изкуството, е работното време на един клоун. Всички знаят какво е почивка след работно време, от високоплатения мениджър до най-обикновения работник, дали тези момчета пият бира или стрелят мечки в Аляска, дали събират пощенски марки, импресионисти или експресионисти (едно е сигурно, който събира изкуство, не е човек на изкуството). Още начинът, по който си палят цигарата през вечерната почивка, определеното изражение на лицето им може да ме накара да побеснея, защото прекалено добре познавам това чувство и постоянно завиждам на ония, които го имат. И за един клоун има мигове на отдих — тогава той може да си опъне краката и за половин цигара време знае какво е почивка след работа. Убийствена е обаче тъй наречената ваканция — другите явно я ползват за три, четири, шест седмици! Мари се опита няколко пъти да ми създаде това усещане, отивахме на морето, обикаляхме из вътрешността на страната, ходехме на бани, на планина, още на втория ден аз се разболявах, целият се изприщвах и душата ми се изпълваше с мисли за самоубийство. Мисля, че бях болен от завист. Тогава на Мари хрумна ужасната мисъл да прекара ваканцията с мен в някакъв курорт, където почиват хора на изкуството. Естествено там беше пълно с хора, занимаващи се с изкуство и още първата вечер аз се сбих с един слабоумен, който играе важна роля във филмовата индустрия, и ме оплете в разговор за Грок и Чаплин и за шута в драмите на Шекспир. Не само ме набиха хубаво (тези любители на изкуството, които успяват да живеят добре от артистични професии, всъщност не работят и пращят от сили), но и се разболях от тежка жълтеница. Но щом се измъкнахме от тая страхотна дупка, бързо оздравях.