София преди 50 години
- Автор: Каназирски-Верин Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «София преди 50 години». Краткое содержание книги:
Такива мисли ми навява книгата на г. Г. Каназирски „София преди 50 години“. Четох скици от нея в подлистници на в. „Изгрев“, прочетох я сега с нарастващ интерес — вече пълна, освежела от занимливи подробности.
Авторът ни увежда в едно идилично време, от което ние, възрастните, все още не можем да се откъснем, ако и отдавна да сме го затуряли в буренака на забравата. Младото поколение го знае по разкази от втора п трета ръка, които във въображението на един юноша добиват очертанията на нещо едва ли не митично. И как да не е такова то за съвременния младеж, при оскъдицата на следвоенните години, когато му говорят за някогашното библейско изобилие, за баснословните някога цени на всичко, за непознати нему примитивни нрави и понятия, за един патриархален бит, който се е изличил от съзнанието дори за ония, които са преживели неговото крушение?
Толкова голяма е промяната във вътрешния и външния облик на нашата столица! Дори ония, пред очите на които са протекли промените, често не могат да разберат, как е станало това, защото то се извършва постепенно, почти незабелязано. Ние всеки ден внасяме подобрение в собственото си жилище, и то губи първичния си вид, без да сме усетили измененията му. Трябва някой стар приятел, който отдавна не ни е посещавал, да дойде и да види новата обстановка, да се учуди и да ни посочи разликата. И неволно ставаме нежни и чувствителни към старото, към онова, което смятаме сега неудобно, защото сме почувствували топлина на новото, комфортното. Така е и с промяната в градовете. С ежедневните строежи и преобразования те менят своя вид, без жителите на града да го забележат; па едновременно с това менят се и самите нрави и вкусове.
Г. Каназирски, подобно на тоя изчезнал посетител, идва да отдаде почит към старите софиянци и да възкреси някои подробности от първите години на сегашна София, да разкаже на новото поколение за едновремските нрави на нейните жители, улици, заведения, за тогавашното общество и култура, за някои забравени фигури и пр. А битието на стара София заслужава да бъде възпроизведено, защото тя е претърпяла толкова изменения, че днешната луксозна столица, в сравнение със стародавната, е неузнаваема.
Четеш книгата и цял рой видения от едно забравено минало се вестяват, за да документират, че въпреки многото неблагоприятни обстоятелства, при които е минал нашият обществен живот през изтеклите 50 години, въпреки многото политически бури и трусове, които не веднъж стихийно са се надвесвали над българския небосклон, имало е здрави жизнени сили, които поколенията са влагали в творческа, съзидателна работа, резултат на които е нова София.
Живо, реалистично е възпроизведена старата българска столица, в която се идваше от далечни места с файтони и брички, с нейните тесни и криви улици, с малките й дюкянчета, при неизгазима кал пролет и есен, при гейзери прах в летни дни, когато нямаше ни електрически трамваи, ни осветление, ни вода по домовете. Мяркат се на въображението — като из гробове — потънали в земята къщички и порутени бордеи, редом с бели двуетажни паянти1 с еркери и бели басмени перденца по прозорците, — издигнати сред широки зашумени дворове, обградени с прогнили и приведени от времето тараби. Вместо днешното електрическо осветление, тук-там мъждеят петролни ламби, които не достигат до турския сляп сокак. Наредени, подобно днешните опашки, чакат жени с газеви тенекии да си налеят вода от кварталната чешма — там, гдето всяка вечер ехтят лудешки смехове на палави вакарелки.
Младият читател, чието око е виждало само днешния европейски облик на София, с нейните модерни здания, масивни държавни учреждения и тежки съпритежателски домове, ще остане учуден като чете настоящата книга, в която ще види физиономията на столицата във всичката примитивност на някогашното й благоустройство. Ще му се сторят смешни до глупост например тогавашните многобройни барачни театри, в които се играят с големи претенции комедии от Молиера, драми от Толстоя и Горки, В. Юго и Фр. Копе. Защото младите общества са тъй самонадеяни, както и младите хора: за тях няма нищо непостижимо. И, слава Богу, защото без това качество на младостта светът не би мръднал една крачка напред.
Авторът си припомня с много подробности и обществения живот на стара София, и нейното ежедневие: общественици, културни дейци, журналисти, чиновници: разбужда спомени за някогашните моди, разходки, сватби, ефекта от първия фонограф, нощни увеселения, битови фрески, прочути заведения, достозабележителни герои на деня с техните фриволни проказничества2 — личности отдавна забравени, но оставили диря в бодрата памет на повествувателя, отбелязали името си с низ духовити анекдоти, които и днес се помнят и приказват.
Всичко е предадено в прост, безизкуствен разказ, пропит на места с хумор, оживен от весели епизоди, без приумици, без мъдрувания и сентенции. И се пак авторът като че ли иска да направи един дидактичен намек на ония непоправими мизантропи, които никога нищо хубаво не виждат, които неизменно повтарят стереотипната фраза: „досега нищо не е направено“. И с хубавия си труд той иска да им отвори очите да видят разликата между София преди 50 години и днес, да реконструират старата столица на своите бащи и деди и да заживеят с мисълта да вложат нови творчески усилия, да я направят след четвърт век такава, каквато, може би, съвсем няма да прилича на днешната. И авторът е убеден, че новото поколение ще има отгде да черпи кураж да издигне след много години една всякак преобразена — и външно и духовно — нова столица, пред която днешната ще изглежда груба и неугледна и ще се краси вечно с лозунга: „расте, но не старее“.
Може би, че тъкмо такава е била и целта на г. Каназирски. И той е постигнал тая цел. Неговата вярна памет и живо наблюдение са му услужили да възпроизведе и разкаже много от онова, което е чул и видял, и да го напише хубаво, вярно и увлекателно.
Илюстрациите на анонимния художник издават един голям майстор.3
Банкнотата от десет лева сребро наричахме „овчарка“ поради рисунката на гърба й, която представляваше овчарка със стадо овце. Много искам да опиша мощта и покупателната стойност на една такава овчарка.
Един следобед за една особена услуга, която бях направил, ми дадоха една овчарка т.е. десет лева. Пих в кафене Панах едно кафе за петнадесет стотинки и се почувствах богат. Реших да погуляя и вечерта отидох в бирария „Родопи“, в която свиреше оркестърът на унгарския циганин Оскар Егон Халми. Там намерих двама приятели и седнах на тяхната маса. Поръчах си бира, поръчах втора, трета и т.н. Огладнях. Поръчах си мешано на скара: едно шишче, дробче, бъбрече, котлетче и две кебапчета (простете ми, нямам желание да дразня кого да е!) и понеже чувствувах още глад, поръчах си свинска пражола с една чушка. Това ме накара да пия няколко бири, или всичко десет бири. Понеже настроението ми беше добро, почерпих диригента Халми и някои негови оркестранти с по една бира, а така също почерпих и моите приятели от масата с едно турне. Към полунощ, напълно удовлетворен, повиках да плащам. Келнерът ми представи следната сметка:
За мен 10 бири x 20 ст. = 2 лв.
едно мешано = 0.75
една пражола = 0.75
6 бири за оркестъра = 1.20
4 бири за моите другари = 0. 80
Всичко 5.50 лв
Няма бакшиш, няма парче хляб. Нето.
Плащам сумата. Келнерът, по-учтив от днешните, казва едно „Мерсии“, и аз напущам заведението. Но аз съм гуляйджийски настроен и искам да продължа гуляя си. Минавайки пред Папах купувам си от будкаджията една кутия цигари Ставридис първо качество за шестдесет стотинки, като искам да ми разменят един лев в монети от по пет стотинки (необходимите дребни пари за даване парса), след което влизам в кафе-шантана. Сядам на една маса и си поръчвам бутилка бира. Тук бирата е скъпа. Шантански цени. Бутилката струва един лев. Слушайки пеенето на певачките, дошли от всичките краища на Ромъния, Австрия и Сърбия, аз изпих бутилката бира и поръчах втора. При всяка песен певачката с усмивка ме приближаваше и поднасяше своята малка чинийка, на която и аз с усмивка слагах едно рупче (пет стотинки). На по-грозничките отказвах да сложа парса и те недоволни ме отминаваха. След като певачките се изредиха повече от двадесет и пет пъти пред мен и когато моите рупчета се изчерпаха, станах да си ходя. Платих два лева за бирата и си излязох. Беше около два часа след полунощ.
Вън на булевард Дондуков бяха наредени 5–6 нощни файтонджии, които чакаха клиенти. Между тях познах бае Димче.
— Ще ме откараш ли дома?
— Оти да не те откарам…
— Колко пари, Димче?
— Три гроша (60 стотинки).
— Сто пари (50 стотинки). Повече не давам.
— Качвай се, чорбаджи!
Едно плющене на камшика и полузаспалите коне повличат файтона към Св. Неделя и към Алабинска, гдето живеех. След пет минути аз бях пред къщата си, след други десет минути — в леглото. При събуждането си на другия ден аз намерих в джеба на сетрето си още 25 стотинки никелови. Значи тази нощ, след като добре пих и ядох скара и пражоли в Родопи, след като черпих музиканти и приятели, купих цигари, ходих в шантана, гдето също пих и стоях до два часа сутринта и се върнах дома с файтон, едва съм успял да изхарча 9 лева и 75 стотинки от „овчарката“ (10 лева), която ми бяха дали.
Работното време в София
Ограничения в работното време не съществуваха. С изключение работното време на чиновниците, които работеха от 8 до 12 и от 2 до 6 часа, а в частните кантори до 7 и 8 часа вечерта, за търговците и занаятчиите нямаше определен час за работа. Всеки отваряше дюкяна си рано сутрин и непрекъснато, без обедна почивка, той стоеше отворен, докато имаше клиенти.
Търговците на ул. Леге към 5 часа сутринта отварят магазините си
Случвало ми се е да прекарам нощта във весела компания и да се връщам в къщи през първите часове на деня, когато се зазорява. Още към 5 часа магазините по ул. Леге почваха да дигат кепенците, пред много от тях има разпален мангал, на малко столче пред дюкяна е седнал стопанинът на магазина. Косите му са още мокри и прясно сресани. Заедно с първата цигара той сърба турско кафе в голям филджан, което му е донесено от кафеджията разносвач. В това време чиракът е измел плочника и сега го полива с вода. Свежест в лицата на тия, които се готвят да посрещнат новия ден, който ще им донесе печалби, радости, а може би ядове и загуби; в тоя момент те не мислят освен за хубавото. На обяд или ще им донесат храна от къщи, или те ще отскочат до близката гостилница, за да се нахранят набързо и ще се върнат в дюкяна, защото клиентите, които идваха между дванадесет и два часа — повечето чиновници, бяха многобройни. Тогава беше в сила принципът, търговецът винаги да бъде в услуга на купувача. Реномето на един търговец зависеше в голяма степен от услужливостта и от любезността, с която той посреща клиента си. На по-добрите клиенти се предлагаше кафе, било за да почакат по търпеливо, докато момчето донесе някой модел от близкия склад, било защото клиентът е познат или направил по-значителна покупка. Кафето за всеки случай играеше важна роля — по улицата постоянно сновяха кафеджиите със своите специални табли, в които има една или половин дузина кафета за разнасяне в тоя или оня магазин. Консумираните кафета се плащаха на края на седмицата, в събота. Познавах някои магазини, които на края на седмицата плащаха триста до четиристотин кафета, но… кафето струваше пет стотинки, та разноските не надминаваха три до четири петолевки. Вярно, че срещу четири петолевки тогава можехме да си купим един златен Наполеон, а той днес се равнява на осемнадесет хиляди лева — грамадна сума за кафета през седмицата.