Дългът към удоволствието

Напъхах куфара си в багажника, затръшнах капака, настаних се в колата до купчината карти на съседната седалка и забих поглед във външното огледало, което отразяваше входа на хотела. Вече ми беше ясно, че ще поема по крайбрежието на запад към Бретан, а не на изток към сърцето на Нормандия. (Тук се сещам да отбележа, че ябълките със сметана, дълбоко залегнали в нормандската кухня, винаги ме карат да си мисля за тежките зими и безпощадно дългите нощи, подгонили някогашните прадеди на днешните нормандци от северните им земи да търсят място с по-топъл и не толкова предсказуем климат.) Този път Мон Сен Мишел и повехналата курортна слава на нормандското крайбрежие, представени в свръхсуперлативни краски от Пруст, не бяха моята цел. Първо трябваше да мина през Динан — курортен град, който англичаните на своя земя снизходително биха определили като приятен, но запуснат и недотам изискан, докато на френска почва той си е извоювал статут на напълно целесъобразен (и умерено разюздан) бардак. Нищо чудно, че французите са изградили представата си за хазарт чрез понятието казино (дума, която на италиански първоначално е означавала публичен дом) — това само потвърждава пристрастието им към категории и схеми, родени от произволно начало: така шансът се превръща в наука, таксономия на вероятността, — теория, класифицираща случайността в параметри, които се регулират от човешки емоции, а именно възторжена забрава или отчаяние. Разбира се, всичко това се превръща в немалко пари.

Наместих се добре на седалката и със задоволство установих, че благодарение на елегантните тъмни очила, които си бях сложил, яркото слънце не ме кара да мижа. На отсрещния тротоар възрастна жена със забрадка крачеше превита от тежестта на пълни със зарзават мрежи.

Менюто, което дотук включваше омлет и агнешко печено, е малко тежичко (една идея по-засищащо от оптималното, а оптималната идея, естествено, не е да се заситиш). По тази причина в случая десертът трябва да е освежителен, лек, с малко по-стипчив привкус. Нужно е да се внесе доза елегантност и класически ред (а ла Пусен) в, тъй или инак, загатнатата Микеланджелова terribilità на предходните две блюда. Лично аз бих предложил праскови в червено вино — десерт, отличаващ се с онази простота, онова семпло откровение, което по най-дискретен и, разбира се, естествен начин трансформира изказа на елементарното в послание от най-висок разряд. Да вземем пример от света на модата — посланието на ненадминатата, единствена по рода си малка черна рокля. Нима една дама, щом се появи във въпросния тоалет, не се превръща, и то мигновено, в образец на елегантност и финес — дори в сцена, разиграваща някой от онези сложни светски казуси, които ни карат да се чувстваме неловко, защото както уж наблюдаваното е безнадеждно далеч от нас и безапелационно ни изключва, то фактически ни включва или поне ни прави съпричастни: виждаме как тя излиза от хотела с полюшваща се чантичка на рамо и миг преди да се настани в чакащия отпред автомобил, нает, разбира се, предварително, рязко завърта глава, тъй че репликата, запратена назад през рамо, кокетно се увива около шията й като фино фишу — думите са отправени към задъхания, едва кретащ под тежестта на куфарите й индивид от мъжки пол, който се заковава на място, и преди да натовари багажа в колата (междувременно любимият е побързал да литне обратно в хотела — Ариел, търсещ прикритие под крилете си), се взира в задачата пред себе си подобно на човек, изправен пред изпитание с повишена трудност, комбинирано с тест за водачески усет, под погледите на офицерско жури: ето ти гредите, въжето, нужните хора, отпред е пропастта, от теб се иска да построиш мост до отсрещния хълм.