Ключът на светлината
- Автор: Робертс Нора
- Серия: key #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валентина Атанасова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ключът на светлината». Краткое содержание книги:
Три жени. Три ключа. И едно осеяно с опасности и изпитания търсене.
А Малъри никога нямаше да забрави свистенето на вятъра от съня си и внезапния вледеняващ студ.
— Господи! Разбирам какво те е разтърсило толкова, ясно е от какво е породено. Флин ми разказа за посещението ви в къщата вчера. Видяла си отново картината и я просто се е запечатала в подсъзнанието ти.
— Страховито е. — Зоуи стана, приближи се към Малъри и разтри раменете й. — Нищо чудно, че си толкова разстроена. Радвам се, че ни се обади.
— Не беше просто сън. Аз бях там. — Малъри задържа чашата си с две ръце, за да ги стопли, и се обърна. — Влязох в онази картина.
— Добре, скъпа, успокой се. — Дейна вдигна ръка. — Твърде много се вживяваш, това е. Понякога ярките сънища наистина са обсебващи.
— Не очаквам да ми повярвате, но ще изрека на глас това, което не излиза от главата ми, откакто се събудих.
Спомняше си, че когато се бе събудила, потръпваше от студ, а в ушите й отекваше свистенето на ужасяващата вихрушка.
— Бях там. Усещах мириса на цветя и топлината, а после студа и вятъра. Чух писъците им. — Затвори очи и у нея се надигна паника. — Долових заплахата, витаеща във въздуха. Думите продължиха да звучат в съзнанието ми след като се събудих. Бяха на галски, но ги разбирах. Нима е възможно?
— Просто си решила, че…
— Не! — Енергично поклати глава и погледна Зоуи. — Знаех. Когато се разрази буря и всичко полудя, чух трите момичета да викат на баща си: „Чи атаир син“. „Татко, помогни ни“. Тази сутрин проверих значението, но го знаех. Откъде? — Дълбоко си пое дъх. — Имената им са Венора, Ниниан и Кайна. Как е възможно да ги зная?
Върна се до креслото и отново седна. Най-сетне бе споделила това, което я терзаеше, и изпита облекчение. Пулът й се успокои, както и гласът й.
— Толкова се страхуваха. В един миг бяха просто млади момичета, които си играят с кученце в съвършен и спокоен свят, а в следващия човешкото в тях бе изтръгнато, страдаха, а не можех да сторя нищо, за да им помогна.
— Не зная какво да мисля за това — каза Дейна след миг. — Опитвам се да разсъждавам логично. Картината те привлече силно още от първия миг. Знаем, че легендата е келтска. Изглеждаме като трите девойки, което ни кара да се идентифицираме с тях.
— Откъде знаех галски? Откъде знаех имената им?
Дейна се намръщи над кафето си.
— Ще ви кажа още нещо, което зная. Силата, която е заключила душите им, е огромна и ненаситна. Тя не иска да успеем.
— Ковчежето и ключовете — прекъсна я Зоуи. — Видяла си ги. Знаеш как изглеждат.
— Ковчежето е просто и много красиво. Стъклено, с оловен обков, висок извит капак и три ключалки отпред. Ключовете са същите като на логото на поканите и герба на знамето. Малки са, не по-дълги от шест-седем сантиметра.
— Все още има много неясноти — отбеляза Дейна. — Щом ключовете са били там, защо са ги скрили? Защо просто не са ги дали на когото трябва и край на играта?
— Не зная. — Малъри потърка слепоочията си. — Трябва да има причина.
— Каза, че знаеш и имената, с които те са наричали двамата влюбени в сянката на дървото — напомни й Дейна.
— Роуина и Пит. — Малъри отпусна ръце. — Роуина и Пит — повтори тя. — И те не успяха да предотвратят това, което се случи. Стана светкавично. — Въздъхна дълбоко. — Ето кое е най-странното: аз вярвам във всичко това. Зная колко налудничаво звучи, но искрено вярвам. То се случи. Преминах отвъд Завесата на сънищата и сцената се разигра пред очите ми. Трябва да открия ключа. На всяка цена трябва да го открия.
След сутрешното съвещание, на което бе хапнал понички и се бе наложило да дава обяснения на разгневена репортерка защо статията й за есенната мода е била съкратена наполовина, Флин се оттегли в офиса си.
Тъй като екипът му се състоеше от по-малко от тридесет души, сред които и напориста шестнадесетгодишна авторка на тийнейджърска рубрика, гневът на един от тях бе голям проблем.
Прегледа съобщенията си, прочете материал за нощния живот във Вали, одобри две снимки за следващия брой и провери какви са приходите от реклами. Чуваше звън на телефони и дори през затворената врата до слуха му достигаше тракане на клавиатури. Радиото над шкафа пращеше и бръмчеше, а звукът на телевизора, едва сместен между книгите върху една лавица, бе изключен.
Прозорецът му бе отворен и от вън нахлуваше шум на автомобили и ритъм от твърде усилена стереоуредба. В съседното помещение често се затръшваха врати. Рода, която съставяше колоната за светски клюки и мода, все още изливаше гнева си.