Ключът на светлината
- Автор: Робертс Нора
- Серия: key #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валентина Атанасова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ключът на светлината». Краткое содержание книги:
Три жени. Три ключа. И едно осеяно с опасности и изпитания търсене.
— Да, наистина те бива в това — успя да каже тя, когато възстанови дишането си.
— Често практикувам. — За да го докаже, отново я целуна. Този път по-бавно, по-дълбоко, докато усети, че цялата затрепери. — Просто исках да добавиш това към плюсовете и минусите в уравнението.
— Следвала съм история на изкуството. Не съм добра по математика. Ела насам.
Сграбчи го за ризата, дръпна го рязко към себе си и се предаде на усещанията. В кръвта, костите и главата й нахлу огън.
„Щом това означава да бъдеш манипулирана — каза си тя, — остави се да те водят“. Когато пръстите му стиснаха в шепа кичур от косите, в нея се прокрадна силна тревога, макар и да бе замаяна като от наркотик.
— Не можем да го направим.
Но докато изричаше тези думи, издърпа ризата му от колана в отчаян стремеж да докосне плътта му.
— Зная. Не можем. — Ръката му трескаво потърси токата на предпазния й колан. — След малко ще спрем.
— Добре, но първо…
Тя придвижи ръката му към гърдите си и простена. Сякаш сърцето й скочи в дланта му.
Притисна я и изрече проклятие, когато удари лакътя си във волана. В този миг Мо, явно готов за боричкане, провря глава между седалките и обсипа и двамата с грубовати ласки.
— Господи! — Чудейки се дали да избухне в смях, или да изкрещи, Малъри повдигна ръка към устните си. — Надявам се езикът да е бил твоят.
— Аз също.
Задъхан, Флин се загледа в нея. Косите й бяха съблазнително разрошени, страните зачервени, а устните леко подути от страстните атаки на неговите.
Силно перна Мо по носа и му нареди да седне. Кучето се отпусна на седалката и заскимтя, сякаш го бяха ударили с кол.
— Нямах намерение да прибързвам.
Малъри поклати глава…
— Аз също. А винаги действам по план.
— Отдавна не съм опитвал това в кола край пътя.
— Аз също. — Хвърли поглед по посока на жалните звуци откъм задната седалка. — При тези обстоятелства…
— Да. По-добре не. Искам да се любим. — Отново я притегли към себе си. — Да те докосвам. Да усещам движенията ти в ръцете си. Желая те, Малъри.
— Трябва да помисля. Всичко е толкова сложно.
Определено имаше върху какво да помисли и това бе фактът, че току-що едва не бе разкъсала ризата на един мъж в кола край пътя посред бял ден.
— Животът ми е в пълен безпорядък, Флин. — Мисълта бе толкова потискаща, че пулсът й изведнъж отново стана нормален. — Каквито и да са плюсовете и минусите, оплесках нещата и трябва да стъпя на крака. Не умея да се справям със сложни ситуации, така че нека успокоим малко темпото.
Флин погледна към деколтето на блузата й.
— Колко малко?
— Все още не зная. О, не мога да търпя това. — Малъри се обърна и надникна над облегалката. — Не плачи, нали си голямо момче? — Разроши козината между ушите на Мо. — Никой не се сърди на теб.
— Говори само от свое име — промърмори Флин.
Седма глава
Усещам слънцето, топлината и нещо, което тече като тих водопад, спускащ се от златна река. Струите ме обливат, сякаш при кръщение. Долавям ухание на рози, лилии някакво непознато цвете със силен сладостен аромат. Чувам водата, която игриво се спуска и надига и отново влива в себе си.
Всичко това нахлува в мен, както и аз в него, но не виждам нищо друго, освен непроницаема бяла мъгла. Като завеса, която не мога да отместя. Защо ли не изпитвам страх?
Към мен се носи вълна от смях. Весел момичешки смях. Полъх на младост ме кара да се усмихвам и смехът напира в гърлото ми. Искам да открия източника му и да се слея с него.
Зазвучават гласове, момичешки и весели, като птиче чуруликане.
Звуците се появяват и изчезват, усилват се и затихват. Към тях ли се нося, или се отдалечавам?
Завесата постепенно изтънява. Става съвсем ефирна, като дъжд от копринени нишки, които проблясват на слънцето. Отвъд нея виждам цветове, толкова ярки и наситени, че разкъсват ефирната мъгла и заслепяват очите ми. Лъчите пробягват по лъскави сребърни плочки и изпращат отблясъци към гъсти корони от зелени листа и ярки озови цветове, които не хвърлят сянка. Цветя танцуват шадравани и спираловидни лехи.
Три жени, по-скоро момичета, седят край фонтан, от който звучи игрива мелодия. Те са изворът на смеха, който чувам. В скута на едната има малка арфа, а на втората — перо, но се смеят на кученцето в ръцете на третата.
Толкова са прелестни. От тях струи покоряваща невинност и изглеждат така съвършени, както градината, в която прекарват слънчевия следобед. В този миг съзирам меча на хълбока на третата девойка.
Може би невинни, но и силни. Усещам сила, която сега заискрява във въздуха.