Ключът на светлината

Обърна се към вратата точно когато Пит застана на прага.

— Навън има голямо куче, което изглежда много нещастно.

Флин прие троснатия отговор на жената спокойно, но тази реплика го накара да потръпне.

— Мое е.

— Имате куче?

Тонът на Роуина внезапно се промени и стана почти детински. Сякаш цялата засия и след миг сграбчи ръката му.

— Той го нарича куче — промълви Малъри под носа си.

Флин просто я изгледа със съжаление, преди да се обърне към Роуина.

— Обичате ли кучета?

— Да, много. Мога ли да го видя?

— Разбира се.

— Докато запознаваш Роуина и Пит с Мо на техен риск, аз ще се поосвежа. — Малъри нехайно посочи към тоалетната. — Спомням си къде е.

— Добре. — За първи път, откакто се бяха запознали, домакинята изглеждаше разсеяна. Вече бе хванала Флин под ръка и вървяха по коридора. — Каква порода е?

— Неустановена.

Малъри влезе в тоалетната и преброи до десет. Бавно. С разтуптяно сърце открехна вратата и се огледа в двете посоки. Втурна се към стаята с портрета и в движение извади малкия си дигитален фотоапарат.

Направи шест снимки на цялата картина и още няколко на отделни участъци. Виновно хвърли поглед към вратата, прибра апарата и измъкна найлонов плик и малък нож.

Ушите й бучаха, докато внимателно остъргваше люспици боя в плика.

Всичко това трая по-малко от три минути, но по дланите й изби пот, а когато свърши, едва стоеше на краката си. Щом възвърна спокойствието си, излезе от стаята и тръгна по коридора с нехайна походка. Бе поразена от това, което видя навън. Царствената Роуина седеше на земята и огромното куче се търкаше в скута й.

Тя се кикотеше като момиче.

— О, страхотен е! Толкова е сладък. Добро момче. — Приближи лицето си към Мо и зарови нос в козината му. Опашката му удари по земята като чук. — Какъв хубавец! — Роуина вдигна поглед към Флин и развълнувано попита: — Той ли ви намери, или вие него?

— Беше взаимна любов от пръв поглед. — Явно двамата любители на кучета вече бяха намерили общ език. Флин пъхна ръце в джобовете си и огледа обширните тревни площи и гори. — В такова голямо имение има предостатъчно място за тичане. Бихте могли да имате кучета колкото поискате.

— Да, разбира се.

Роуина отново наведе глава и почеса Мо по корема.

— Често се местим.

Пит погали косите й.

— Колко дълго възнамерявате да останете тук?

— Когато изтекат трите месеца, ще продължим напред.

— Къде ще отидете?

— Зависи. Агра.

— Да, да. — Роуина отново почеса Мо и се изправи с тъжна въздишка. — Късметлия сте, че този добряк е ваш приятел. Предполагам, че сте привързан към него.

— Разбира се.

— Очевидно е. Може да сте подозрителен и циничен, но куче като него разпознава хората с добри сърца.

— Да — съгласи се Флин. — Мисля, че наистина е така.

— Надявам се да го доведете, ако дойдете отново. Може да потича. Довиждане, Мо.

Мо седна на задните си части и повдигна тежката си лапа с непривично достойнство.

— Я виж ти. Това е нещо ново. — Флин примигна, когато Мо позволи на Роуина да стисне лапата му. — Хей, Мал! Видя ли…