Окото на дявола
- Автор: Николов Симеон
- Серия: Крал Мрак #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на дявола». Краткое содержание книги:
Внезапно от гората излиза един от разбойниците и тръгва към теб.
— Искам лично да ти пронижа сърцето, Страннико! — казва той и изважда меча си.
Между вас има десет крачки. Не, девет.
Осем, седем, шест, пет, четири, три…
Чуваш леко бръмчене, сякаш досадна оса лети над ухото ти. Разбойникът надава вик, ръката му изпуска меча. От гърдите му стърчи стрела. Изцъклените очи на бандита са вперени в теб. Защо, сякаш питат те, защо?
Мъртвият разбойник рухва на земята.
Една сянка се подава от гората.
— Тук аз командвам — казва сянката. Това е главатарят. Около него виждаш други главорези от шайката.
Отиваш на 120.
204
Изваждаш кесията и я размахваш пред лицето на гвардееца. Монетите подрънкват така благо, сякаш дрънка чисто златото.
— Ако предадеш едно писмо на крал Здрач, твоя е — прошепваш едва чуто ти.
— Пиши писмото — също така тихо отговаря войникът на стража.
— Писмото вече е готово.
— Първо парите.
Подаваш му торбичката. Гвардеецът се обръща с гръб към теб и дълго шумоли с кесията. След малко чуваш рев, сякаш несръчен касапин коли прасе. Войникът се обръща и хвърля в лицето ти шепа меки жълти кръгчета със съмнителна миризма. Жълтиците са се превърнали в няколко парчета тиква.
— Насам! Насам! Нападат ни! — крещи гвардеецът.
От градината на двореца към вас се спускат десетина стражи. Хукваш с все сила надолу по улицата и въпреки болката успяваш да се скриеш от преследвачите.
Можеш да помолиш някой гражданин за подслон. Попадаш на 274.
Ако не обичаш да се молиш, мини на 137.
205
Първите неколцина хай-вани вече те настигат. Секунди те делят от робството или може би от смъртта.
Хвърляш глава чесън зад гърба си. При вида на този ценен трофей сред авангарда на хай-ваните настъпва смут. Те се хвърлят на земята, започват да крещят и да се дърпат, сякаш делят златна корона. За миг забравят за теб, ти си им в кърпа вързан.
Използваш объркването сред неприятеля и бързо влизаш в пещерата. Вътре е тъмно, но младите ти очи виждат, че това е изоставена мина. Тук е опасно, на всяка крачка можеш да паднеш във вертикална шахта и да се простиш с живота си.
Какво ще направиш?
Ще се върнеш назад — мини на 199.
Ще продължиш напред — попадаш на 90.
206
Излизаш на пътя. Зад гърба ти се е сгушила къщичката на старицата, вляво е дебелата крепостна стена, вдясно, някъде далеч зад хоризонта, се намира съседното княжество. Наоколо е тихо, цари полумрак, само вятърът леко подухва над прокълнатата земя.
Чуваш далечен звук на рог. Може би някъде из полето препускат ловци и цяла глутница ловджийски кучета? Кой ли е това, крал Здрач или някой от съседните владетели? До ушите ти достига кучешки лай — дрезгав, злобен, яростен. Оглеждаш се на всички страни, но колкото и да гледаш, глутницата не се появява.
Пред теб се е ширнала тучна ливада.
Ако искаш да пресечеш ливадата, мини на 68.
Ако предпочиташ да заобиколиш ливадата, попадаш на 159.
207
Ако думите не помогнат, ще си помогна сам, казваш си и се отдръпваш настрана. Изчакваш, докато стражата задреме и с тихи стъпки се прокрадваш до оградата на двореца. Вътре всичко е тихо, по-голямата част от двореца тъне в полумрак, само две от стаите светят.
Покатерваш се с котешка пъргавина по стената. Този занаят го владееш отдавна и никой не може да ти оспорва ловкостта на катерача.
Никой, освен стрелата, която се забива в гърдите ти.
208
Надеждата ти е напразна. Птиците със светещи човки се спускат върху теб. Този път не се опитват да изкълват очите ти, човките им са насочени към твоето наметало. Във въздуха хвръкват пера. Всяка птица гледа да клъвне със светещата си човка поне по едно перо. За няколко секунди оставаш без шареното наметало.
Ефирната лекота те напуска. Тялото ти, натежало като камък, полита надолу, изпочупва сумати клони и пада на земята. От удара губиш съзнание.
Събуждаш се с болки в цялото тяло. Виждаш гъсти храсти. Тръгваш към тях.
Мини на 40.
209
Докато вървиш към замъка, очите ти внимателно оглеждат поляната и заобикалящата я гора. Наоколо е тихо, вятърът е спрял, само полумракът пречи да огледаш поляната. Остава ти да се довериш на скитническия си инстинкт.
Стигаш на двайсетина крачки от замъка и спираш като закован на място. Замъкът изчезва и пред очите ти се издига къщичка, която се крепи на стари войнишки ботуши. Или по-точно в здрача къщичката на старите войнишки ботуши ти се е сторила като замък.