Окото на дявола
- Автор: Николов Симеон
- Серия: Крал Мрак #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на дявола». Краткое содержание книги:
200
Избираш най-високото дърво и пъргаво се покатерваш на дънера. След минути вече си на върха. От тук се вижда цялата гора — едно безкрайно море от зеленина, прорязано от руслото на реката. Тук-таме се виждат малки поляни.
Отначало не забелязваш нищо. Коя от тези поляни трябва да огледаш по-внимателно?
Напрягаш погледа си, ала и това не ти помага много. Над гората цари полумрак, същият, който владее цялата Прокълната земя. Пред очите ти играят сенки и видения, но не можеш да откриеш това, което ти трябва.
Ала след малко полумракът се разкъсва и ястребовият ти поглед съзира малка къщичка на една от поляните. Спускаш се на земята с най-голяма бързина. Наоколо има гъсти храсти, само пътят към поляната е малко по-свободен.
Сега трябва да избереш правилната посока.
Тръгваш през храстите — мини на 40.
Поемаш към поляната — попадаш на 71.
201
Търговецът на златни накити стои като попарен, а на Гръмотевичния брат му е все едно, нито едно мускулче не трепва по лицето му. Струва ти се, че в очите на васала се мярка подигравателно пламъче.
— Остави клиента ми, дрипльо такъв! — казва с разтреперан глас търговецът.
— Чу ли, дрипльо? — Гласът на Гръмотевичния брат е спокоен и равен.
Отдръпваш се леко назад, за да дадеш на противника време да извади оръжието си. След малко два меча се кръстосват във въздуха и от тях излитат искри. Първите няколко удара са за опознаване, макар че противникът ти е добре известен.
— Тоя е луд за връзване! — чува се вик от тълпата.
Хората започват да те замерят с яйца и ябълки. Едно от яйцата се счупва в челото ти и лепкавата течност потича към очите ти. Става трудно да се биеш, но това е нищо, след малко към теб ще полетят и камъни.
Отскачаш назад и се опитваш да се слееш с тълпата, но тоя път не си познал. Няколко чифта яки ръце те хващат и те просват на земята. Колко ритника си изял, един господ знае.
Мини веднага на 14.
202
Просто да ти стане жал за клетото същество! Колкото и да са те гонили хай-ваните, каквото и да са правили с теб, не желаеш зло никому.
Отначало прехвърляш на ум вълшебните предмети в торбата, но скоро разбираш, че нямаш нищо подходящо за случая. Ако излезеш открито и зелените човечета разберат, че само се перчиш, лошо ти се пише.
В тоя миг ти хрумва една блестяща идея.
— Куд-куд-куд-кудяк — провикваш се ти на езика на пернатите кудкудяци.
Никога, дори и в най-смелите си очаквания, не си предполагал каква сила се крие в простичкото кудкудякане. Подгонени от панически страх, който прераства в ужас, шибидаците го удрят на бяг. Изпокриват се в гората и не смеят нито да шукнат, нито да тракат със зъби.
Отиваш при кола, за който е завързан хай-ванина, и прерязваш с нож въжетата. Дебелото човече те гледа с възторг и уплаха. Когато се съвзема, от устата му се изтръгва гърлен вик:
— Хай-вани, хо!
— Човеци, хо! — отвръщаш му ти.
Хайванинът те гледа учудено, дори смутено, и казва:
— Искам да ти се изповядам.
— Не съм свещеник.
— Нищо, сега ще чуеш
Някога бях много особен. Обичах да се мия, да реша косата си, избягвах най-голямото хай-ванско лакомство — чесъна. По три пъти на ден ходех на реката да се къпя. Обичах да плувам и да се гмуркам в топлата вода. Къпех се и зиме, и лете. Бях без корем, силен и бърз като вятъра.
Един ден забелязах, че приятелите ми странят от мен. Всички хай-вани започнаха да ме избягват.
— Какво съм ви сторил? — питах аз.
— Нищо. Заприличал си на човек — каза ми един.
— Не усещаш ли, че миришеш? — рече ми друг.
Разбрах, че предизвиквам отвращение. Зарязах миенето, престанах да реша косата си, пуснах корем. Станах нормален хай-ванин. Веднага се сдобих с приятели.
— Може би трябва да се позамиеш от време на време — казваш ти в края на тази тъжна изповед.
Това накърнява самолюбието на хай-ванина. Навеждаш се над него да го потупаш и да го успокоиш. Дръжка на торбата се смъква от рамото ти.
Какво смяташ, че ще направи хайванина?
Нещо лично за теб — мини на 235.
Нещо за твоята собственост — попадаш на 181.
203
Разбойниците си тръгват с викове и смях. Скоро шайката от изпечени главорези се скрива в гората. Който не е с тях е против тях и трябва да умре, такива са правилата в техния престъпен свят. Само главатарят изглежда мрачен, от лицето му не слиза кривата усмивка.
Духва лек вятър, пламъкът се разгаря, чува се лекия пукот и съскане на пламналите клони. Става нетърпимо горещо в края на живота ти!