Окото на дявола
- Автор: Николов Симеон
- Серия: Крал Мрак #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на дявола». Краткое содержание книги:
182
Оглеждаш се. Хай-ваните бързат така, че ще си изпотрошат краката. Май им се виждаш бая голяма плячка, щом като напират така.
Пред теб е входът на пещерата, от лявата ти страна е един сипей, покрит с пясък. Ако се спуснеш по сипея, можеш да се спасиш в близката гора. Какво ще направиш?
Ще се спуснеш по сипея — мини на 307.
Ще влезеш в пещерата — отиваш на 205.
183
Твоето предимство пред обитателите на върховете е по-голямата бързина в движението по земята. Сега, когато цяла група от тези странни разлютени хора се кани да ти даде урок, трябва да използваш по най-добрия начин пъргавината и ума си.
— Не му давайте да ни убива, братя! — долита до теб вика на един от ходещите. Никак не ти се ще да им даваш обяснения.
Докато ходещият се търкаля в тревата, а другите още не са те докопали, ти се втурваш като вятър в гората. Знаеш, че противниците не могат да влязат дълбоко в горските дебри, защото са твърде тромави за земни жители. Провирането между дърветата е слабото им място.
Преди да се скриеш в гората хвърляш един поглед през рамо към своите противници. Те изостават безнадеждно и сами разбират, че няма смисъл да те преследват.
Ала злото не идва само. Към теб вече се спускат птиците със светещите човки. Цялото ято, построено като огромен черен клин, в който проблясват зли огънчета, ще те връхлети след миг.
Ако си взел от килера на старицата шепа прах, мини на 110.
Без този вълшебен предмет попадаш на 232.
184
Чашата на търпението ти прелива. Нямаш навика да се биеш с невъоръжени хора, но този път те наистина прекалиха. Хвърляш се след тях с оголен меч.
— Ако не ми върнете торбата, главите ви ще хвръкнат като зелки — кресваш им ти.
— Чакай де! — казва най-дребният от еднооките. — Ти май от майтап не разбираш?
— Аз разбирам, ама вие не разбирате — казваш с още по-заплашителен тон. Мечът, който свирва във въздуха, е най-доброто доказателство за твоите намерения.
— Хайде, хайде — казва разтреперан най-високият от тримата. — Няма да се караме за една нищо и никаква торба.
Той хвърля заграбеното в краката ти.
— Тая торба струва повече от трима ви — отвръщаш му ти.
Грабваш торбата и я мяташ на рамо.
Мини на 142.
185
Няколко дървета рухват в земната пукнатина. Стадо диви свине, които минават покрай теб, заобикалят пукнатината и продължават напред, огласявайки с отчаяния си рев гъстата гора.
Успяваш да се задържиш на ръба на пропастта. Земята под краката ти започва да се рони. Падаш назад, обръщаш се по очи и без да гледаш към хлътналата земя пълзиш по-далеч от пукнатината, за да избегнеш гибелта.
Светът престава да съществува. Сега за теб има само здрава земя и тази гибелна пукнатина, зинала като устата на праисторическо чудовище.
Когато се отдалечаваш на безопасно разстояние, тътенът спира също така внезапно, както започна. Опасността е отминала. Земята се събира отново.
Мини на 82.
186
Правиш един кръг над ручея, за да изпробваш шареното наметало, и политаш на север. Още не знаеш дали там ще намериш лек за крал Здрач, но си сигурен, че трябва да опиташ какво се крие в тази къщичка. Перата се развяват от вятъра, полетът е най-приятното нещо, откакто стъпи на тази прокълната земя.
Хрумва ти една идея. Защо да не попиташ вълшебника?
— Хей, вълшебнико Халдерон, на прав път ли съм?
Думите ти литват над Старата гора и заглъхват в далечината. Само вятърът свири в ушите ти. Минават няколко тягостни мига. После вятърът донася гласът на един уморен старец:
— Докато търсиш винаги ще си на прав път.
Изведнъж пред теб се появява ятото на птиците със светещите човки. Гмуркаш се надолу, краката ти почти докосват върховете на дърветата, така имаш някаква надежда да избегнеш срещата с тях.
Мини на 208.
187
Бузите на Духавей се издуват като тикви. От свитата му уста излиза силен вятър. Косата ти се развява, тялото ти олеква като перушина и с чувството за необикновена лекота се издигаш плавно над полето.
Духавей бавно премества главата си. Сега разбираш защо е това — тоя търтей, дето управлява вятъра, те тласка с дъха си към реката.
Оглеждаш отвисоко полето. Наоколо не се вижда нито враг, нито приятел. След няколко секунди наближаваш реката.
Изведнъж силата, която те носи във въздуха, изчезва. Падаш стремглаво към земята. Въпреки острата болка при удара след малко разбираш, че си останал цял и невредим.