Лудият жезъл [bg]

Щом спряха във въздуха над замъка, Ларик описа обширен кръг с дракона си. Пол го последва, блъскан от силни ветрове. Започнаха бавно да се спускат надолу по спирала.

Щом стигнаха по-големия от няколкото задни двора, Пол продължи да следи светлинката, видима единствено за второто му зрение. Оттук, от по-близко разстояние, се забелязваше, че тя има човешка форма и към нея беше прикрепена дълга бледа нишка. Нещо в тази светлинка го караше да изпитва смътно жалейно чувство.

Щом се спуснаха по-ниско, Пол видя, че задната стена на затвореното пространство беше груба скала — част от самия планински склон. Тъмни неравни отвори пронизваха сърцевината й. Няколко от тях бяха преградени с решетки. Тъкмо тогава светлинката от укреплението изчезна от погледа му.

Приземиха се доста твърдо и Ларик веднага скочи на земята. Миг по-късно Пол усети, че юздите опитват да се изтръгнат от ръцете му и го последва. Ларик свали сбруите на животните, кресна им някаква заповед и ги сподири с поглед, докато те кретаха към подобните на пещери входове. Тръгна след тях и дръпна нещо в сенките. Една метална решетка падна с дрънчене, което отекна из целия двор.

Ларик се върна при Гюл.

— Страхотно се справихме, защото тези имат и опашни криле — отбеляза той. — Изобщо не мислех, че ще се доберем дотук преди полунощ. Сега той сигурно ще иска да те види. Не знам. Трябва да проверя.

— Кой е „той“?

— Райл Мерсон, господарят на Авинконет.

— И какво иска той от мене, магьоснико?

— Е, това той самичък трябва да ти обясни. Ела оттук.

Пол усети, че Ларик подръпва нишките, които беше прикрепил към него. Не се съпротивляваше. Преминаха през облицован с каменни плочки коридор, където Ларик го преведе през поредица от завои.

Ляво, дясно, ляво, ляво — запомни Пол.

После спряха пред нисък вход. Тежката дървена врата беше леко открехната, Ларик я бутна и тя се отвори. Пол забеляза, че може да бъде подпряна отвън с тежка дървена греда.

— Вътре — рече му Ларик и силата потрепна в нишките.

Пол тръгна напред, спря пред вратата и после влезе. По протежение на цялата стена отдясно в малката, схлупена стая имаше пейка. Прозорци нямаше — само няколко отдушника в горните ъгли. Върху пейката бяха струпани куп зебло и парцаливо одеяло. На пода наблизо имаше нощно гърне. На стената над пейката беше прикрепен празен свещник.

Пол се обърна и трептенето спря.

— Какво има за вечеря? — попита той.

— Ако не те приеме сега, ще наредя да ти изпратят нещо — отвърна му Ларик.

— Докато чакам, ще прегледам листа с вината.

Ларик се вторачи в него и поклати глава.