Лудият жезъл [bg]

VIII.

Вятърът свиреше покрай ушите му, наметалото плющеше зад гърба му. Пол се наведе над раменете на по-дребния дракон — стройно кафяво създание с вид, подобен на вида на огромните страшилища в Рондовал, но със значително по-малка маса. Коленете му прилепнаха към неговите хълбоци, ръцете му стискаха ремъците на юздите. На двадесет метра отляво, малко по-високо, Ларик също яздеше едно от кожокрилите създания. От време на време поглеждаше Пол, който безстрастно се беше втренчил пред себе си. Между тях се бяха протегнали сноп ярки нишки, видими за второто му зрение. Пол се зачуди колко ли трудно би било за него да убие другия, когато най-накрая дойдеше моментът. Реши, че магията е нещо твърде бавно и несигурно, когато се използва срещу друг магьосник. Реши да напада бързо, яростно и без предупреждение, веднага щом научи онова, което му беше нужно. Глупаво би било да оставя живи врагове от подобен сорт.

Слънцето на запад се готвеше да пререже гърлото на поредния ден, а луната вече отдавна беше изгряла — блед парцал, метнат сред гребените на облаците. Те летяха на север, на запад, тъмните им дракони бяха протегнали дълги шии и изпънали опашки. От време на време се врязваха в някой вихър.

Вече четири пъти за този ден сменяха драконите — новите бяха завързани по вълшебен начин по разни високи места в небето. Мускулите по раменете и краката на Пол така го боляха, че се бяха вцепенили. Той хвърли крадешком поглед към Ларик, който явно не знаеше какво е умора — беше се привел и пришпорваше дракона си да лети още по-бързо. Беше взрян напред, сякаш се опитваше с поглед да изгори дупки в сгъстяващия се мрак.