Сделката на капитан Ворпатрил

Усмивката на Би, крива и преди Иван да зададе въпроса си, сега се изкриви съвсем.

— Точно така.

— Няма смисъл да криете нещо, което капитан Морозов така или иначе ще ни каже — изтъкна услужливо Иван, обръщайки се към Тедж. Тази история със сделката го притесняваше, беше му твърде джаксънианска и създаваше усещане за противоборство. — Тоест онова, което е обществено достояние или е стигнало до медиите във възлената връзка. — Както и доста повече от това навярно. Иван вече съжаляваше, че не бе поостанал още в тесния кабинет на Морозов. От друга страна, това неизбежно би довело до въпроси, на които в онзи момент той нямаше желание да отговаря, например: „Колко точно тайнствени жени криеш в апартамента си, Иване?“

Тедж разтърка очи с тънката си кафява ръка.

— Аз съм предпоследното дете. Наследник беше най-големият ми брат, но за него разбрахме, че е загинал по време на поглъщането. Почти съм сигурна, че двете ми по-големи сестри са се измъкнали от космическото пространство на Джаксън Хол през други скокови точки, но не знам какво е станало с тях след това. Другият ми брат… той се махна отдавна.

— А вие? Как успяхте да избягате? — попита Би.

Тедж сви рамене.

— Всичко беше уредено още преди години. Планове за бягство в случай на опасност. Отделен план за всяко от децата в семейството. Дори го бяхме упражнявали. Имахме си парола, кодова дума — инструктирани бяхме, получим ли я, да не задаваме въпроси, да не спорим, да не се мотаем, а да последваме своите предварително избрани помощници. Веднъж вече бях минала през тази процедура, преди няколко години… стигнали бяхме до станция Фел, когато заповедта за отбой ни настигна. Мислех, че и сега ще стане така.

— Значи не сте видели с очите си… насилствената промяна в управлението на станция Кордона?

— Мисля, че Звездичка се е измъкнала в последния момент, точно преди станцията да бъде нападната, но другите се бяхме изнесли часове по-рано. Родителите ми гледаха много сериозно на евакуационните учения. — Младата жена преглътна, гърлото й се беше стегнало от мъчителен спомен. — Останалото го научихме от медиите, макар че на тях не може да се вярва.

— Два пъти — неочаквано вметна Риш. — Не беше толкова малка, че да не помниш.

— Онова пътуване, когато бях на шест ли? О! Тогава никой не ми каза, че ни грози опасност. Просто че заминаваме на дълго пътешествие.

— Не искахме да те тревожим.

— Ти си била на колко тогава… най-много на петнайсет. — Тедж се обърна към Иван и каза: — Риш често ме гледаше, когато бях малка, между танцовите представления и другите задачи, които й поставяше баронесата.

„Наричаш майка си «баронесата»?“ Е, да, жената от снимката на Морозов изглеждаше страховита, много красива, но по студен начин. Мъжът с нея… изглеждаше още по-голяма загадка.

— Риш ли беше предварително избраният ви помощник? — попита Би.

Тедж поклати глава.

— Имахме си истински телохранител, един куриер. Боя се, че най-вероятно е загинал. Случи се на станция Фел. Измъкнахме се на косъм.