Джийвс запретва ръкави
- Автор: Вудхауз Пэлем Грэнвилл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Красимира Маврова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Джийвс запретва ръкави». Краткое содержание книги:
То беше нарушено от госпожа Спотсуърт, която нададе лек вик.
— О, боже!
— Какво стана?
— Изпуснах огърлицата си. Закопчалката… е хлабава.
Капитан Бигър сподели чувствата й.
— Лоша работа — съгласи се той. — Сигурно е някъде на земята. Ще поогледам.
— Ще ви бъда благодарна. Не е много ценна — едва ли струва повече от десет хиляди долара — но има сантиментална стойност. Подари ми я един от съпрузите ми, но така и не мога да си спомня кой точно. О, намерихте ли я? Много съм ви задължена. Ще ми я поставите ли?
Когато капитан Бигър се захвана с отговорната задача, пръстите му, гърба и мускулите на стомаха напомняха игривостта на планински поток. Практически е невъзможно да поставите огърлица около врата на собственика й без да го докоснете, така че той няколко пъти докосна този лелеян от толкова дълго време врат. И всеки път, когато го докосваше, сякаш нажежен шиш пробождаше плътта му. Като че ли луната, славеят, бризът, шибоят и тютюневите растения се бяха наговорили да не го оставят на мира, докато не го убедят да покрие този очарователен тил с пламенни целувки.
В този критичен момент единствено Тъби Фробишър и Субахдар, оформяйки солидна група в опозиция, успяха да го удържат.
— Бъди твърд, старче! — казваше Тъби Фробишър.
— Помни, че си бял човек — допълваше Субахдар.
И капитан Бигър стисна юмруци и отново възвърна самообладанието си.
— Сигурно трябва да е забавно — отбеляза той с прилична доза невъзмутимост в гласа си — да си толкова богат, че да смяташ десет хиляди долара за нещо, за което човек не си струва да пише вкъщи.
Госпожа Спотсуърт се почувства като актьор, на когото са подали реплика.
— Мислите ли, че богатите жени са щастливи, капитан Бигър? — попита тя с глас на сирена.
Капитанът каза, че всички, с които се е срещал — а статутът му на Бял ловец го е срещал с доста голям брой богати жени — са изглеждали доволни от живота.
— Те носят маска, капитане — прошепна прочувствено госпожа Спотсуърт.
— А?
— Усмихват се, за да скрият болката в сърцето си — обясни съзаклятнически госпожа Спотсуърт.
Тогава капитанът каза, че си спомня за една от тях — висока блондинка с някакво рибешко име, която една нощ танцувала кан-кан в палатката си, а госпожа Спотсуърт подчерта, че без съмнение тя просто се е опитвала да се покаже храбра пред света.
— Богатите жени са толкова самотни, капитан Бигър.
— А вие самотна ли сте? — изграчи с прегракнал глас капитанът.
— Много, много самотна.
— О-о… а-а — откликна той.
Това не бяха точно думите, които капитан Бигър би желал да й каже след такова признание. Би предпочел да излее своята душа в порой от жарки слова. Но какво може да направи човек, когато личности като Тъби Фробишър и Субахдар слухтят зад гърба му и следят всяко негово движение?
Жена, споделила с мъж сред лунна светлина и славеи, оставащи без дъх в близката гора, че е много, много самотна и получила в отговор само „О-о, а-а“, едва ли може да бъде винена, че се е почувствала временно обезкуражена. Преди време госпожа Спотсуърт имаше огромна хрътка с флегматичен темперамент. Та това куче можеше да бъде принудено да излезе навън за нощната си разходка единствено с помощта на силен ритник. В този момент госпожа Спотсуърт бе започнала да се чувства така както се чувстваше тогава, когато кракът й се забиваше в огромната задница на животното. Същото потискащо усещане от безуспешните опити да помръдне неподвижната маса изпита и сега. Тя обичаше Белия ловец. Тя го обожаваше. Но когато се захванеш да разпалваш искрица страст в сърцето му, то определено те чака тежка работа. В момент на самосъжаление, госпожа Спотсуърт си каза, че е виждала стриди по брега с повече плам между черупката от него.
Но тя продължи да упорства.
— Колко странна е тази наша среща тук — каза тя мило.
— Много странна — съгласи се капитанът след известен размисъл.
— Живеехме в двата противоположни края на света и се срещнахме в една английска кръчма — продължи да шепти госпожа Спотсуърт.
— Случайно съвпадение.
— Не е съвпадение. Това е пръстът на Съдбата. Да ви кажа ли какво ви доведе в онази кръчма?
— Исках да пия една бира — призна капитан Бигър.
— Съдбата — тържествено обяви госпожа Спотсуърт. — Предопределението. Моля?