Неморално предложение
- Автор: Гир Керстин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Щилиян Карастойков
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Неморално предложение». Краткое содержание книги:
Поради това на Фриц му хрумва откачена идея: той сключва облог, че временна размяна на съпругите би решила всичко!
Мечтателната Оливия трябва да се премести при Оливер в шикозния му апартамент в центъра, а амбициозната Евелин трябва да се нанесе при Щефан в неговата позанемарена къща извън града. На пръв поглед абсурден план, който децата му едва ли биха приели, но Фриц предлага пари. Много, много пари…
И шеметната игра с размяната на партньорите започва, а заплетените ситуации са сякаш предварително заложени.
— Е, този въпрос трябва да го зададеш на предишния собственик — казах.
Честно казано и аз си бях блъскала главата над този въпрос. Не можех да си представя, че изобщо някога е било модерно да се облицоват стените с каменинови плочи. Щефан предполагаше, че в определен момент холът е бил една голяма сауна. Това поне би обяснило лакираната в тъмно чамова облицовка на тавана.
— Може да се покрие с дърво, ето така, до средата на стената — каза Евелин замечтано. — И да се боядиса в бяло, с малко корнизче, нали се сещаш, в битов стил. Дори мисля, че този стил много ще ти отива. А и няма да е скъпо. Пък малко бяла боя за тавана нищо не струва.
— Всичко струва пари — възразих аз.
Значи Евелин смяташе, че битовият стил ми отива. Но това не беше по нейния вкус. Е, поне най-накрая, след дълго лутане намерих стил, в който да се вместя. Елизабет обичаше да казва по този повод, че моят стил се състои в това, че нямам стил. И да си призная, това съвсем не ми харесваше. Прииска ми се да попитам Евелин дали дънковият ми гащеризон се вместваше в този битов стил, и ако да, можех ли да продължа да го нося в комбинация със старите си маратонки.
Господин Кабулке влезе в оранжерията, бутайки пълна количка с ароматен градински тор. Тананикаше си някакъв стар шлагер. Усмихнах му се. Той обичаше работата си, също като мен. А в какъв точно стил беше шапката му, навярно никой не знаеше.
— А сега да си плюем на ръцете! — каза той.
— Точно така! — каза Евелин. — Мога веднага да отида до железарията.
— Но тук никой няма време за подобно нещо — отвърнах аз.
— Аз имам — каза Евелин. — А ако сме двама, ще стане още по-бързо.
— Но сега трябва да садя невенчета в оранжерия номер пет — отговорих й. — Ако искаш, можеш да ми помогнеш.
— Хм — каза Евелин. После изведнъж се обърна към господин Кабулке. — Кажете, господин Какабулке…
— Кабулке — поправих я раздразнено аз.
— … питах се дали можете да сваляте стари тапети от стените.
Господин Кабулке я изгледа обидено.
— Че това го може всяко де-де-дете! — каза той.
— А с четката и боите оправяте ли се?
Господин Кабулке остави лопатата на земята.
— Разбира се! През живота си не съм дал и един цент на бо-бо-бояджия.
Евелин ми се усмихна доволно.
— Чу ли това?
Поклатих глава.
— Господин Кабулке ни е много необходим тук!
— Но може би господин Какабулке би приветствал едно леко отклонение от работата си с градинския тор, нали, господин Какабулке?
— Казва се Кабулке — изсъсках през зъби, с надеждата той да не ме чуе. — Само с едно Ка!
— Така ли? Странно! Защо тогава ми се представи, като Какабулке?
— Защото заеква — прошепнах възмутено.
Пенсионерът повдигна леко шапката си и се почеса по главата.
— Нямам нищо против. И с чука и три-три-триона си ме бива. С бормашина и тесла също мога да работя.
— Виждаш ли! — обърна се Евелин към мен. — Господин Какабулке е всестранно развита личност. Ще бъде жалко, ако някой от талантите му остане неизползван. Ако малко позабърза с работата си тук, още днес ще може да започне със свалянето на тапетите в моята стая.
Останах да стоя нерешително. Всъщност в цялата работа нямаше нищо нередно. Само дето после госпожа Кабулке пак щеше да се оплаче, че бедният й съпруг не бил изобщо в състояние да танцува.
— Хайде тръгвай, пигмейчетата ти те чакат — каза Евелин. — А господин Какабулке и аз ще се разберем как да действаме.
— Не пигмейчета, а невенчета и не Какабулке, а Кабулке! — казах й със следа от отчаяние в гласа, но Евелин вече ми беше обърнала гръб.
Разсаждането на цветя е дейност, по време на която чудесно може да се медитира. Човек прави стотици пъти едно и също нещо: показалите се стъбълца се повдигат леко нагоре, внимателно си разделят едно от друго и се засаждат в предварително подготвените кофички. Повдигане, разделяне и засаждане. И пак: повдигане, разделяне и засаждане — и така цял предобед. Щефан не разбираше защо отказвах да слушам радио по време на тази еднообразна дейност. Не можех да си пусна крещяща музика, защото това щеше изцяло да развали интимния характер на работата ми. Освен това при силна музика не можех така добре да си говоря с цветята. Всяка засадена кофичка ме караше да се чувствам триумфално. Стъбълцата бяха покълнали от семената на миналогодишните цветя, кофичките бях събирала в продължение на месеци, дори почвата, която използвах, беше собствена. Е, ако някой ми кажеше, че има по-евтина собствена продукция, нямаше да му повярвам, дори Щефан го признаваше. Разбира се, щеше да се впусне в неговите икономически анализи за почасови надници, разходи за вода, отопление и дъра-бъра… Но в едно нещо бях сигурна, че в крайна сметка невенчетата ми щяха да направят клиентите ми много по-щастливи, но дали бегониите можеха да направят това, силно се съмнявах.