Неморално предложение
- Автор: Гир Керстин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Щилиян Карастойков
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Неморално предложение». Краткое содержание книги:
Поради това на Фриц му хрумва откачена идея: той сключва облог, че временна размяна на съпругите би решила всичко!
Мечтателната Оливия трябва да се премести при Оливер в шикозния му апартамент в центъра, а амбициозната Евелин трябва да се нанесе при Щефан в неговата позанемарена къща извън града. На пръв поглед абсурден план, който децата му едва ли биха приели, но Фриц предлага пари. Много, много пари…
И шеметната игра с размяната на партньорите започва, а заплетените ситуации са сякаш предварително заложени.
— Линг-линг — коригирах я.
— Мда — закудкудяка тя. — Може би сега клетият седи при психотерапевта си, за да може той да го отърве от този кошмар: „Изглежда, че жената на брат ми има бъбреци, а също така и пикочен мехур! Тя пусна урина в нашата тоалетна!“ За Бога, Оли, та това е най-естественото нещо на света. А какво правиш, когато ти се налага да пръднеш? Бягаш в килера ли?
— О, млъкни, Елизабет — скарах й се аз. — Изобщо не ме взимаш насериозно. Все пак така съм възпитана. Дължа страшно много на приемната си майка.
— Радвам се, че добрата женица живее доста далеч от тук — каза Елизабет. — От толкова приказки и на мене ми се доходи. Сега ще се скрия зад онзи храст и ще направя фън-шуй. Разбира се, ако нямаш нищо против.
Щефан нямаше нищо напротив, че Евелин пръска пари за боя и че командирова господин Кабулке да боядисва.
— Все нещо трябва да прави бедното момиче — каза той. — Преди е работила по дванайсет часа на ден без прекъсване, като лъвица. Трябва да е била наистина добра в работата си. Вчера вечерта ми разказа колко е печелила. Трябва да призная, че за жена заплатата й е впечатляваща.
— Може и така да е! — казах намусено. Намирах, че говори прекалено прехласнато за нея: „бедното момиче“, работело като „лъвица“, как ли пък не! — Не може ли да си намери някое хоби различно от това да ремонтира нашето жилище. Освен това, харчи нашите пари.
— Бедната, в края на краищата трябва да живее тук — каза Щефан. — А тя е такъв чувствителен естет, че накрая може да се поболее, ако няма възможност нищо да промени. А тапетите в гостната ни действително са в състояние да те подлудят.
А-а-а-а-а, чувствителен естет! Единственото, което беше в състояние да подлуди някого, бяха тези глупави влюбени брътвежи!
— Евелин смята, че шарките на тапетите ни могат да причинят импотентност — изстрелях, обзета от напиращото желание да я представя в лоша светлина.
Щефан присви очи.
— Така ли каза?
Кимнах злорадо. Тогава обаче ми мина мисълта, че забележката ми може да породи у Щефан желанието на всяка цена да докаже на Евелин, че шарките на тапетите в никакъв случай не въздействат отрицателно върху потентността му. Така че бързо се хвърлих на врата му и замърморих.
— Каква глупост само! Казах й, че външният вид на къщата ни не оказва ни най-малко влияние върху любовния ни живот. Нали така?
— Разбира се! — отговори Щефан.
— Ами тогава ме целуни, моля те! Защото след малко ще трябва да потеглям — когато казах това, очите ми се напълниха със сълзи.
Колко много исках днес да не правя нищо друго, освен да лежа в ръцете на Щефан. Докато аз лежах в прегръдките му, никой друг не можеше да го прави.
— Трябва да си малко по-смела, Оленце! — Щефан ме целуна по челото. — Винаги мисли за това, колко богати ще бъдем в най-скоро време — и с многозначителна усмивка добави: — И колко хубава гостна ще имаме, когато Евелин приключи с ремонта.
— Не бъди толкова сигурен — отговорих мрачно.
Вечерта претъпках ситроена с растения, сандъци и тор. Щом Евелин имаше намерение да посегне на нашата гостна, то тогава и на мен ми беше позволено да разкрася терасата й. Точно когато слагах и последния чимшир на седалката до водача, чух пресипнал глас да казва зад гърба ми.
— Има точно три минути до осемнайсет часа.
Изплашена до смърт, се извърнах и се озовах лице в лице с голямоносестия и голямоушест бивш гимназиален директор от шайката на Фриц.
— Господин Рюкерт! — извиках.
— Херберт — отговори ми пресипналият глас. — Можеш да ми викаш Херберт, момиче!
Не посмях да откажа това предложение.
— Нещо конкретно ли искате… Херберт?
— Само това да тръгнеш точно навреме — каза старецът. — Иначе басът ще бъде загубен по-бързо, отколкото бихме искали.
— Ох — пророних само. Все пак ми се искаше да се сбогувам с Щефан. Какво пък толкова значение имаше една минута повече или по-малко? — Кажете ми, вие на какво сте заложили? Че ще издържим? Или смятате, че няма да издържим тази половин година?
Херберт се усмихна загадъчно. Зад огромните му уши изникна Евелин.
— Колко хубаво, че успях да те заваря — каза тя. — Охо, добър ден, господин Рюкерт.
— Херберт — каза Рюкерт с пресипнал глас. — Почти осемнайсет часът е. Крайно време е младата дама да напусне района. Иначе…