Владение на мрака

— Какво да знам, Броуди? — попита тя. Достатъчно дълго бе омъжена за този мъж, напомнящ на природна стихия, за да не се впечатли от внушителната му поява.

— Ти ме убеди! — Той се отпусна тежко в едно ниско кресло, опитвайки се да разположи по-удобно краката си. — „Тя иска точно това, Броуди. Никога няма да ти прости, ако застанеш на пътя й, Броуди. Ти си следвал собствените си мечти, Броуди, позволи й тя да следва своите“. Така казваше ти и аз те послушах. В разрез с вътрешното си убеждение казах, че ще я подкрепя. Че ще плащам проклетото й следване. Ще си мълча и няма да казвам, че според мен това е проклета загуба на време. Няма да й напомням колко малко творци успяват да печелят от шибаните щуротии, с които задоволяват егото си. Или най-малкото, че работите им не струват нищо, преди да са умрели.

Той удари с юмрук по страничната облегалка на креслото.

Мери продължи да събира късчетата плат, от които щеше да съшие покривката, и се усмихна.

— Така беше, Броуди. И аз много се гордея с теб, задето постъпи така.

— А сега виж докъде ни докара това. Виж за какво е ставало дума всъщност!

— Броуди, нямам никаква представа за какво говориш. Как мислиш, дали ще можеш да ми обясниш? Като при това внимаваш за кръвното си? — Тя винаги бе имала дарбата да го предпазва от крайности със спокойния си, шеговит тон. Но днес като че ли нямаше да се справи. Броуди се беше разярил и за да се възстанови обичайното му спокойствие, бе необходимо нещо повече от призоваването на здравия му разум.

— Излязох със Синклер. Трябваше да проверим пътищата, по които ще мине ловът в петък.

— И как са пътищата?

— В отлично състояние. Както винаги. Той е добър лесничей. Но не за това става дума, Мери — той отново повиши глас, който отекна в пълно несъответствие с уютната стая, пълна със струпани по рафтовете пъстри тъкани.

— Да, Броуди, разбирам, че не става дума за това. За какво става дума всъщност?

— За шибания Фъргъс Синклер, ето за какво. Казах на Синклер още през лятото, когато проклетият му син се усукваше около Кат. Предупредих го да държи момчето надалеч от дъщеря ми, и мислех, че ме е послушал. И сега — това!

Той размаха ръце, сякаш разхвърляше сено около себе си.

Сега вече Мери прекъсна работата си.

— Какво става, Броуди? Какво се е случило?

— Питай ме по-скоро какво ще се случи. Нали си спомняш как си отдъхнахме облекчено, когато той се записа да следва онова проклето управление на стопанството в Единбург? Е, оказва се, че това не е била единствената му шибана възможност. Взел, че намерил място в университета в Лондон. Ще живее в същия проклет град, в който е и дъщеря ни. Ще я нагази като краста. Шибан селски зестрогонец! — Той се намръщи и отново удари с юмрук по страничната облегалка. — Ще му натрия носа, можеш да ми вярваш.