Владение на мрака

— Моля ви, казвайте ми Джудит. Макар да съм омъжена за Броуди вече от толкова години, всеки път, когато някой ме нарече „лейди Грант“, изпитвам желание да се огледам, за да разбера към кого се обръща.

Като че ли го каза искрено, а не от престорена скромност.

— А аз съм Бел, извън официалните формулировки в редакционните карета на вестниците.

Лейди Грант се усмихна. Очите й вече се насочваха нагоре по стълбите.

— Значи Бел. Вижте, сега не мога да ви отделя повече време, трябва да хвана чудовището. Ще се видим на вечеря.

И тя затича нагоре, прескачайки стъпалата.

Чувствайки се прекалено претенциозно облечена в сравнение с господарката на Ротесуел, Бел се упъти по настланите с каменни плочи коридори към кабинета на Сюзън Чарлсън. Вратата беше отворена и Сюзън, която говореше по телефона, й направи знак да влезе.

— Чудесно, благодаря ви, че сте организирали това, мистър Лийс. — Тя остави слушалката на мястото й, излезе иззад бюрото и повлече Бел обратно към вратата.

— Дойдохте съвсем навреме — отбеляза тя. — Той обича точността. Харесва ли ви стаята ви? Имате ли всичко необходимо? Функционира ли безжичният интернет?

— Всичко е съвършено — каза Бел. — И изгледът е прекрасен.

С усещането, че се е озовала в постановка на Би Би Си 2 по сценарий на Стивън Полякоф15, тя се остави да я поведат обратно из лабиринта от коридори, по чиито стени висяха снимки от шотландските планини с размерите на плакат, отпечатани на плато, за да създават усещане за картина. Установи с учудване, че тук беше много уютно. Но пък и всичко се различаваше от общата й представа за замък. Беше очаквала нещо като Уиндзор или Аник. Вместо това Ротесуел приличаше по-скоро на укрепена господарска къща в имение, украсена с кулички. Вътрешното обзавеждане също напомняше по-скоро на провинциално имение, отколкото на средновековни зали за пиршества. Всичко тук беше солидно, но не и прекалено внушително, от което се беше опасявала.

Когато спряха пред една двукрила, сводеста врата от махагон, тя вече започваше да съжалява, че не се е сетила да вземе една шепа трохи, за да си отбелязва пътя с тях.

— Ето че дойдохме — каза Сюзан, отвори едното крило и въведе Бел в билярдна зала с ламперия от тъмно дърво по стените и капаци на прозорците. Единствената светлина тук идваше от няколкото лампи, висящи над голямата билярдна маса. Когато влязоха, сър Бродерик Макленън Грант, който тъкмо оглеждаше щеката си, вдигна очи. Гъстите кичури на блестящата му сребриста коса, паднали по момчешки над широкото чело, веждите, подобни на сребристи защитни стени над очите, толкова хлътнали, че беше трудно да се определи цветът им, закривеният като папагалска човка нос и широката уста с тесни устни над квадратна брадичка — всичко това съставяше една запомняща се физиономия; осветлението придаваше на фигурата му нещо драматично.