Елегантността на таралежа

Ала аз съм доволна, че баба няма да живее у нас. Макар че на четиристотин квадратни метра няма да има проблем. Смятам, че старците трябва все пак да се уважават. А да те изпратят в старчески дом, безспорно е липса на уважение. Когато отиваш там, това означава: Аз съм свършен(а), вече не съм нищо, всички, включително и аз, очакваме само едно нещо: смъртта, този печален край на отегчението. Не, причината, поради която не искам баба да живее вкъщи, е, че не обичам баба. Тя е стара гаднярка, след като е била млада злобарка. Това също според мен е дълбока несправедливост: например да вземем някой много стар симпатичен парнаджия, който е правел само добро и цял живот е създавал човечни и емоционални връзки. Жена му умира, децата му нямат пукнат грош, но имат куп свои деца, които трябва да хранят и възпитават. Освен това живеят на другия край на Франция. Изпращат го значи в старчески дом близо до родния му град, където децата му могат да идват да го видят само два пъти в годината. Това е старчески дом за бедни, където не си сам в стая, яденето е отврат, а персоналът преодолява увереността си, че един ден ще има същата съдба, като малтретира там пребиваващите. Вземете сега баба ми, чийто живот е бил поредица от приеми, гримаси, интриги, безразсъдни и лицемерни разходи, и разгледайте факта, че тя има право на тази кокетна стая, частен салон и миди Сен Жак за обяд. Нима за любовта се плаща с безнадежден край на живота в смрадливо общежитие? Нима възнаграждението за афективната анорексия е мраморна баня в супер скъпа бонбониера?

И така, аз не обичам баба, която също не ме обича много. В замяна на това тя обожава Коломб, която й отвръща както трябва, т.е. като чака наследството с напълно автентичната безкористност на „момичето, което не чака наследство“. Ето защо очаквах, че това посещение в Шату ще бъде супер досадно и изведнъж — бинго: Коломб и мама, прехласващи се пред ваната, татко, който изглежда сякаш си е глътнал чадъра, лежащи съсухрени старци, които се разхождат в коридора с всичките им тръбички и системи, една луда („Алцхаймер“, каза Коломб с вид на знаеща — няма майтап!), която ми казва „скъпа Клара“ и след две секунди крещи, че иска кучето си, и едва не ми изважда окото с големия си пръстен с диаманти, и дори опит за бягство! Пансионерите, които все още могат да се движат, имат електронна гривна на китката: когато искат да излязат вън от оградата, в рецепцията се получава сигнал и персоналът се втурва навън, за да хванат беглеца, който, естествено, е заловен, след като мъчително е преминал стотина метра, и протестира, че това не е Гулаг, че иска да говори с директора, и жестикулира странно, докато не го сложат в инвалидната количка. Госпожата, която искаше да избяга, се беше преоблякла след обяда: беше си сложила подходящо облекло, рокля на точки с воланчета — много удобна да се катериш по стената. С една дума, в два часа следобед, след ваната, мидите Сен Жак и зрелищното бягство на Едмон Дантес, отчаянието не ми мърдаше.