Елегантността на таралежа

Изведнъж обаче си спомних, че бях решила да изграждам, а не да руша. Огледах се, търсейки нещо положително и избягвайки Коломб. Нищо не открих. Хора, които очакват смъртта и не знаят какво да правят… И после като по чудо именно Коломб ми предложи решението, да, Коломб. Когато си тръгнахме, след като целунахме баба и й обещахме да се върнем скоро, сестра ми каза: „Ами, баба изглежда добре настанена. А за другото… Ще побързаме да го забравим бързо“. Няма да се възмущавам от „ще побързаме бързо“, би било дребнаво, и ще се спра на „да забравим бързо“.

Според мен е точно обратното: не трябва да забравяме. Не трябва да забравяме старците с грохнали тела, старците, запътили се към смъртта, за която младите не искат да мислят (и поверяват на старческия дом грижата да изпратят родителите им без скандали и неприятности), несъществуващата радост от тези последни часове, които те би трябвало да изживеят пълноценно, но преминават в скука, огорчение и повтаряне на едни и същи спомени. Не трябва да забравяме, че тялото се изтощава, че приятелите умират, че всички ви забравят, че краят е самота. Не трябва да забравяме също така, че тези старци са били млади, че животът продължава смешно малко, че един ден си на двайсет години, а на следващия — на осемдесет. Коломб мисли, че можем да побързаме да забравим, защото старостта е все още много далеч от нея и сякаш никога няма да я споходи. Но аз твърде рано разбрах, че животът преминава за миг, гледайки възрастните около мене, толкова забързани, толкова потиснати от края, толкова лакоми за настояще, за да не мислят за бъдещето… Но ако се боиш от бъдещето, то е, защото не умееш да градиш настоящето, казваш си, че утре ще започнеш, но не се получава, защото утре в крайна сметка винаги става днес, нали разбирате?