Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона
- Автор: Фейст Раймонд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона». Краткое содержание книги:
— Тит-Онанка дано подкрепи десницата ви! — извика Ерик.
Мъжете в „диаманта“ отвърнаха с бойни викове на командира си.
В този миг нашествениците се втурнаха напред и битката започна.
Томас наблюдаваше медитиращия Акайла. Татар и още един елф седяха с него на трите върха на триъгълника. Томас се беше домогнал до мъдростта им и Акайла се бе съгласил да използва тайнствената си сила, за да осигури защита.
В края на Войната на разлома Томас се бе заклел никога да не оставя Елвандар незащитен. Сега се чудеше дали тази клетва няма да доведе до пълното унищожение на онова, което се бе заклел да защитава.
Томас познаваше древното знание, оживяло чрез спомените на съществото, чиито сили бе наследил. Ашен-Шугар, последният от валхеру, за известно време се бе превърнал в едно цяло с него и много от мощта му все още се съхраняваше в бившето кухненско ратайче от Крудий. Малцина освен Томас разбираха силите, стоящи зад повечето неща, оформили живота му.
В дни, отминали и безпаметни, Ашен-Шугар и събратята му се бяха носили сред небесата на гърбовете на дракони и бяха ловували както неразумни твари, така и същества с разум. В своята надменност се бяха смятали за най-могъщите същества на сътворението и не бяха имали представа за собствените си заблуди.
През годините Томас беше разбрал, че онова, което Ашен-Шугар мислеше за истина, е истината такава, каквато я беше разбирал Ашен-Шугар. Знаеше как валхеру чувстват, мислят и помнят, но само защото валхеру вярваха, че нещо е истина, все още не означаваше, че е така.
Единствен от своя вид Ашен-Шугар отбягваше влиянието на Дракен-Корин, за когото Томас вече знаеше, че е слуга на Безименния, бога, чието име носеше разруха дори ако само се спомене. Човешкото у Томас смяташе за ирония това, че Безименния е използвал суетата на валхеру и тяхната увереност във всемогъществото им, за да ги унищожи. Частта от валхеру в естеството на Томас още изпитваше гняв при мисълта, че расата му е била само един инструмент, използван и после захвърлен, след като се е оказал вече безполезен.
Томас погледна тримата елфи и разбра, че ще мине още време, преди Акайла да събере и сподели мъдростта. Остави поляната на съзерцанието и тръгна през Елвандар. По пътя си забеляза, че Субаи и Пахаман от Натал си говорят. Щурмовак рядко говореше с друг освен Щурмовак, и понякога с елфи, и Томас разбра, че у Субаи Пахаман наистина е намерил свой „родственик“.
Детският смях го привлече като магнит. Завари десетина играещи си малчугани, както и сина си Калис — седеше до презморската жена, Елия. Седяха много близо един до друг, с нейната ръка в неговата, и Томас изпита топлина към сина си. Знаеше, че той никога няма да има свое дете, защото една особена магия бе дала живот на сина му. Беше изиграл своята роля в унищожаването на огромната заплаха за целия живот на Мидкемия, Камъка на живота, и сега си носеше съдбата. Но никога нямаше да остави деца, тъй че родословието на Томас свършваше със сина му. В играта участваха и две деца елфи, Тайлак и Чапак, братчета. Дори имената на момчетата, чужди за слуха на родените в Елвандар, напомниха на Томас, че никога няма да намери място напълно като за него. Усмихна се на Калис. Също като сина си, той сам бе изковал своето място. И беше доволен от него.
Калис махна на баща си и каза:
— Ела при нас.
Елия се усмихна на Томас, но усмивката й беше някак колеблива. Макар да се беше освободил от ума на Ашен-Шугар по време на Войната на разлома и Камъкът на живота да го бе пречистил от много неща от валхеру, смесени с човешкото му естество, Томас продължаваше да носи на себе си печата им. Всеки от еделите — расата на елфите — изпитваше, щом го видеше, някаква инстинктивна тревога, граничеща със страх. Томас коленичи до сина си.
— Има много неща, за които можеш да си благодарен.
— Да — отвърна Калис, погледна жената до себе си и тя се усмихна. Томас беше почти сигурен, че рано или късно ще се оженят. Бащата на момчетата беше загинал по време на войната в Новиндус, довела до нашествието в Кралството. При ниската раждаемост и високия процент бракове между онези, които минаваха през „разпознаването“ — инстинктивното знание за естеството на бъдещия съпруг или съпруга, оставаше малка надежда за една вдовица да си намери втори мъж. Тъй като Калис бе преживял по-голямата част от живота си сред човешки същества и самият той беше получовек, сред майчиния му народ нямаше подходяща за него съпруга. Томас чувстваше, че съдбата е била милостива, довеждайки тази жена и синовете й в Елвандар.