Господарят на хаоса
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на хаоса». Краткое содержание книги:
Егвийн тихо се засмя.
— Това като че ли не съм го чувала досега. — Но веднага стана сериозна. — Погрижи се като побегне да не пострада някой, Сюан.
— Както заповядате, майко.
— Това е ужасно — измърмори Нисао. — Когато се разбере, присъдата ще е достатъчна, за да те прати в изгнание, Миреле и мен заедно с теб. Преди четиристотин години може и да е били обичайно, но сега никой няма да го приеме така. Някои ще го нарекат престъпление.
Миреле се зарадва, че луната вече беше залязла. Така гримасата й остана скрита. С Церителството можеше да се оправи и сама, но Нисао бе изучавала от дълго време лекуването на болестите на ума, неща, които Силата не можеше да засегне. Миреле не беше сигурна дали това може да се смята за болест, но бе готова да опита всичко, което можеше да подейства. Нисао можеше да говори каквото си иска — Миреле знаеше, че тя по-скоро ръката щеше да си отреже, отколкото да изпусне тази възможност да потвърди познанията си.
Усещаше го там някъде в нощта, как се приближава. Двете се намираха далече от лагера и ги обкръжаваха само редки дървета. Усетила го беше от мига, в който връзката се бе прехвърлила на нея — престъплението, което така притесняваше Нисао. Връзката на Стражник, прехвърлена от една Айез Седай на друга без негово съгласие. Нисао беше права в едно — щяха да пазят тази тайна толкова дълго, колкото можеха. Миреле можеше да усети раните му, някои почти изцерени, други почти пресни. Някои лошо забрали. Не можеше да се е отклонил, за да търси битка. Трябваше да е тръгнал към нея тъй сигурно, както някоя канара, търкулнала се от билото, трябва да стигне до подножието на склона. Но нямаше и да отстъпи и на крачка от никоя битка. Преживяла беше цялото му пътуване, отдалече и кърваво — с неговата кръв. През Кайриен и Андор, през Муранди и сега Алтара, през земи, опустошавани от метежници и разбойници, от пакостници и Заклети в Дракона, път, насочен към нея като връх на стрела, бързаща към целта си, разчиствайки пътя си през всеки мъж в броня, застанал на пътя му. Дори и той не можеше да го направи, без да пострада. Тя трупаше раните му в ума си и се чудеше как все още е жив.
Първо дойде екът на конски копита, в здрав, умерен ход, и едва след това тя успя да различи в нощта високия черен жребец. Ездачът сякаш беше самата нощ — носеше плаща си. Конят се спря на цели петдесет крачки от нея.
— Не биваше да пращаш Нюел и Крой да ме дирят — извика й с груб глас невидимият ездач. — За малко щях да ги убия преди да съм разбрал кои са. Авар, ти по-добре излез иззад онова дърво. — Вдясно нощта като че ли се раздвижи — Авар също беше облякъл плаща си и сигурно не бе очаквал, че ще го видят.
— Това е лудост! — промърмори Нисао.
— Млъкни — изсъска Миреле и после извика: — Ела при мен. — Конят не помръдна. Вълкодав, скърбящ за мъртвата си господарка, нямаше да иде драговолно при нова. Тя нежно запреде Дух и докосна онази част от него, която съдържаше връзката й; трябваше да е нежно, за да не го усети, иначе само Създателят знаеше що за взрив можеше да се получи. — При мен ела.
Този път конят пристъпи напред и мъжът се люшна и се озова на земята, за да извърви сам последните крачки — висок мъж, чиито черти изглеждаха изсечени от камък под лунните сенки. А после той застана пред нея, надвисна над нея и тя вдигна глава и погледна студените сини очи на Лан Мандрагоран, и видя смърт. Светлината дано да й помогнеше. Как изобщо щеше да го запази жив за дълго?
Глава 53
Празникът на светлините
Хората, танцуващи по улиците на Кайриен, вбесяваха Перин — беше почти невъзможно човек да си пробие път. Покрай него се изниза танцуваща върволица, водена от някакъв тип, свирещ на флейта; накрая подскачаше дебела ниска жена, която се смееше весело и пусна едната си ръка от кръста на мъжа пред себе си, за да придърпа и Перин да подскача. Той поклати глава и дали жълтите му очи я изплашиха, или лицето му изглеждаше толкова мрачно, колкото се чувстваше самият той, но жената преглътна веселото си настроение и се остави върволицата да я отнесе, озъртайки се боязливо през рамо, докато тълпата не я скри. Жена с побеляла коса, но все още хубаволика, обгърна с тънките си ръце врата на Перин и вдигна жадно устата си към него. И изглежда, се стресна, когато Перин леко я повдигна под мишниците и я отмести от пътя си. Група мъже и жени на неговите години, които подскачаха под музиката на няколко тамбури, се скупчиха около него, разсмяха се бурно и го задърпаха за палтото. Това, че заклати глава, не ги спря, докато той не изблъска силно един от мъжете и не изръмжа на останалите като водач на вълча глутница. Смехът им се стопи тутакси и те го зяпнаха удивени, а после се разреваха, опитвайки се да подражават на ръмженето му, докато тълпата не ги скри.