Прагът на вечността [bg]
- Автор: Фоллетт Кен
- Серия: ХХ век #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Артлайн Студиос
- ISBN: 978-619-193-009-8
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Прагът на вечността [bg]». Краткое содержание книги:
— Добре, убеди ме. Какъв е проблемът?
— Правителството също така върши неща, които просто са напълно погрешни — имам предвид, престъпни. Президентът действа все едно законите не се отнасят до него!
— Повярвай ми, скъпа, всички престъпници разсъждават така.
— Но от нас, обществените служители, се очаква да сме дискретни. Мълчанието е част от нашия кодекс. Ние не предаваме политиците, дори и да не сме съгласни с действията им.
— Хмм. Сблъсък на два морални принципа. Дългът към началника ти е в противоречие с дълга към страната ти.
— Мога просто да подам оставка. И без това извън държавната служба навярно ще печеля повече. Но Никсън и хората му просто ще продължат като мафиотите. А и не искам да работя в частния сектор. Аз искам да направя американското общество по-добро, особено за черните. Посветила съм живота си на това. И да се отказвам, понеже Никсън е мошеник?
— Много правителствени служители говорят пред печата. През цялото време чета онова, което „източници“ са казали на репортерите.
— Ние сме толкова потресени, понеже Никсън и Агню бяха избрани заради обещанията си за закон и ред. Това грубо двуличие някак ни гневи.
— Значи ти трябва да решиш дали от теб да „изтече“ информация за медиите.
— Май това си мисля.
— Направиш ли го — притеснено рече Джаки, — внимавай, моля те.
Мария и Джордж отидоха с Джаки на вечерната служба в евангелистката църква Ветил. После Джордж откара Мария до дома й. Все още имаше онзи стар Мерцедес кабрио, който купи при идването си във Вашингтон.
— Почти всяка част от тази кола е сменена — каза той. — Струва ми цяло състояние.
— Значи е добре, че печелиш цяло състояние във Фосет Реншоу.
— Добре се справям.
Мария осъзна, че държи раменете си толкова стегнати, че гърбът я боли. Опита да отпусне мускулите си.
— Джордж, трябва да говоря с теб за нещо сериозно.
— Добре.
Тя се поколеба. Сега или никога.
— През миналия месец в Министерството на правосъдието антитръстовите разследвания в три отделни корпорации бяха спрени по преки заровели от Белия дом.
— Някакво основание?
— Не се дава. Но и трите бяха големи спонсори на кампанията на Никсън през 1968 и тази година се очаква да финансират кампанията по преизбирането му.
— Та това е откровено извращаване на хода на правосъдието! Това е престъпление.
— Именно.
— Знаех, че Никсън е лъжец, но не подозирах, че е откровен мошеник.
— Трудно е за вярване, знам.
— Защо ми казваш?
— Искам да дам историята на пресата.
— Ох, Мария, това е опасно.
— Готова съм да поема риска. Но ще бъда много, много внимателна.
— Добре.
— Познаваш ли някой репортер?
— Разбира се. За начало, Лий Монтгомъри.
— Излизах с него няколко пъти — усмихна се Мария.
— Знам, аз го уредих.
— Но това означава, че той е наясно с нашата връзка. Ако ти му съобщиш някоя история и той се запита за източника, първо ще се досети за мен.
— Права си, лоша идея е. Какво ще кажеш за Джаспър Мъри?
— Началникът на вашингтонското бюро на Днес? Би бил идеален. Откъде го познаваш?
— Срещнахме се преди много години, когато беше студент журналист и тормозеше Верина за интервю с Мартин Лутър Кинг. А преди шест месеца говори с мен на пресконференция на един от моите клиенти. Оказа се, че е бил в онзи мотел в Мемфис и е говорил с Верина, когато и двамата са видели убийството на доктор Кинг. Той ме попита какво е станало с нея. Трябваше да му кажа, че нямам представа. Струва ми се, че беше запленен от нея.
— Както повечето мъже.
— И като мен.
— Ще се видиш ли с Мъри? — Мария беше напрегната, боеше се Джордж да не откаже, понеже не иска да се замесва. — Ще му предадеш ли каквото ти казах?
— Така ще бъда нещо като бушон. Няма да съществува пряка връзка между теб и Джаспър.
— Да.
— Като във филм за Джеймс Бонд.
— Но ще го направиш ли? — попита Мария и затаи дъх.
Джордж се усмихна.
— Абсолютно.
Президентът Никсън беше ядосан.
Стоеше зад грамадното си двойно бюро в Овалния кабинет между златистите завеси на прозорците. Беше прегърбен, със сведена глава и мръщеше гъстите си вежди. Бузестото му лице както винаги тъмнеше от брадата, която така и не успяваше да обръсне докрай. Долната му устна се издаваше в най-присъщото за него изражение — предизвикателство, което винаги сякаш беше на път да премине в самосъжаление.