Прагът на вечността [bg]
- Автор: Фоллетт Кен
- Серия: ХХ век #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Артлайн Студиос
- ISBN: 978-619-193-009-8
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Прагът на вечността [bg]». Краткое содержание книги:
Когато погледнеше назад към своите тридесет и седем години, виждаше, че съжалява само за неща, които не е направила: не беше изневерила на своя долен първи съпруг; не беше забременяла от Бернд, когато това беше възможно; не беше избягала от източногерманската тирания още преди години.
Поне нямаше да поглежда назад и да съжалява, че не е спала с Клаус.
— Щастлива ли си? — попита той.
„Да“, помисли тя, „когато забравя за Бернд за няколко минути“.
— Разбира се. Иначе нямаше да си играя с космите в слабините ти.
— Обичам времето, което прекарваме заедно, само че винаги е толкова кратко.
— Знам. Ще ми се да имам още един живот, за да го прекарам целия с теб.
— Бих се съгласил и на един уикенд.
Ребека разбра твърде късно накъде върви този разговор. За миг спря да диша.
Страхуваше се от това. Вечерите в понеделник не бяха достатъчни. Навярно никога не беше съществувала възможност Клаус да се задоволи с веднъж седмично.
— Иска ми се никога да не го беше казвал.
— Можеш да вземеш сестра, която да се грижи за Бернд.
— Знам, че мога.
— Можем да идем в Дания, където никой не ни познава. Да се настаним в малък хотел край морето. Да се разхождаме по безкрайния плаж и да вдишваме соления въздух.
— Знаех си, че това ще стане — Ребека се изправи. Започна разсеяно да търси бельото си. — Въпросът беше кога.
— Ей, успокой се! Не те принуждавам.
— Знам. Ти си сладък и мил човек.
— Ако не ти е приятно да заминеш за уикенда, няма да го направим.
— Няма да го направим — тя си намери пликчетата, обу ги, после се пресегна за сутиена.
— Защо тогава се обличаш? Имаме още поне половин час.
— Когато започнахме да правим това, аз се заклех, че ще спра, преди да е станало сериозно.
— Чуй ме! Съжалявам, че поисках да прекарам уикенда с теб. Никога повече няма да го споменавам. Обещавам.
— Не е там проблемът.
— А къде?
— Аз искам да замина с теб. Това ме тормози. Искам го повече от теб.
Клаус се смая.
— Тогава?
— Тогава трябва да избирам. Не мога повече да обичам и двама ви — тя закопча ципа на роклята и се обу.
— Избери мен — примоли се Клаус. — Отдала си шест дълги години на Бернд. Не е ли достатъчно? Как би могъл да е недоволен?
— Дадох му обещание.
— Наруши го.
— Човек, който нарушава обещание, става по-малък. То е като да загубиш един пръст. По-лошо е от това да си парализиран, което е само физическо страдание. Онзи, чиито обещания нямат стойност, е със саката душа.
Клаус се засрами.
— Права си.
— Благодаря ти, че ме обичаш, Клаус. Никога няма да забравя и една секунда от нашите вечери в понеделник.
— Не мога да повярвам, че те губя — рече той и се извърна.
Ребека искаше да го целуне още веднъж, но реши да не го прави.
— Всичко хубаво — каза тя и излезе.
В края на краищата изборите вече бяха влудяващо близко.
През септември Кам беше възторжено убеден, че Ричард Никсън ще спечели. Той беше далеч напред в допитванията. Полицейският метеж в Чикаго, пресен в умовете на телевизионните зрители, опетни съперника му Хюбърт Хъмфри. Ала през септември и октомври Кам научи, че паметта на избирателите е вбесяващо кратка. За негов ужас, Хъмфри започна да догонва Никсън. В петъка преди изборите допитването на агенция Харис показа, че Никсън води с 40 на 37; в понеделник Галъп излезе с 42–40 за Никсън; в изборния ден Харис сложи Хъмфри напред „с един нос“.
В изборната нощ Никсън се настани в апартамент в Уолдорф Тауърс в Ню Йорк. Кам и другите водещи доброволци се събраха в по-скромна стая с телевизор и хладилник, пълен с бира. Кам огледа стаята и се замисли трепетно колко от присъстващите ще бъдат назначени в Белия дом при победа на Никсън днес.
Кам се беше запознал с едно безцветничко сериозно момиче на име Стефани Мейпъл и се надяваше тя да преспи с него или за да отпразнува победата на Никсън, или за да се утеши за загубата.
В единадесет и половина видяха отдавнашния сътрудник по печата на Никсън, Хърб Клайн. Той говореше в огромната пресзала на няколко етажа под тях.
— Продължаваме да мислим, че можем да победим с три до пет милиона, но в този момент са по-скоро три. — Кам улови погледа на Стефани и вдигна вежди. Знаеха, че Хърб приказва глупости. В полунощ Хъмфри водеше с 600 000 от вече преброените гласове. После, десет минути след полунощ дойде новината, която разби надеждите на Кам: Си Би Ес съобщи, че Хъмфри е спечелил Ню Йорк, при това не на косъм, а с един милион гласа.