Медуза: Мръвка за тигъра
- Автор: Чалкер Джек Лоуренс
- Серия: Четиримата владетели на Диаманта #4
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Год: Аргус
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Медуза: Мръвка за тигъра». Краткое содержание книги:
Два дни по-късно отидохме в главния пътнически терминал и намерихме сменната си бригадирка Морфи — достолепна жена, наглед в началото на средната възраст. Като я огледах, прецених веднага, че е родена на Медуза, но е дъщеря или внучка на изгнаник от цивилизованите светове, с кръв и от жител на границата. Обичаен мелез за планетата.
Колкото и нагоре да ни бяха изстреляли изведнъж, работата не беше нито изискана, нито разнообразна. Общо взето, обикаляхме вагоните, пърхахме над пътниците, отговаряхме на тъпите им въпроси, обяснявахме им как да си вземат храна и вода или да работят с терминалите към всяка седалка. Грижехме се и всички удобства да са им подръка. В някои отношения това бачкане беше по-противно и от чистенето на бусове. Преди просто си блеех и хвърлях нарядко по някой и друг поглед, за да се уверя, че машините не са оплескали нещо… Вече бях принуден да угаждам на всеки кретен, а бригадирката ни следеше неотклонно като хищна птица. Трябваше да съм много чист, много спретнат, непрекъснато да се усмихвам…
Еднообразните действия и дългите периоди, изпълнени с досада, ми напомняха за ловенето на престъпници. Накратко — хем интересно и напрегнато понякога, хем да ти се додрайфа от скука.
В нашия влак имаше по два или три пътнически вагона, останалите бяха товарни. Промени се правеха според броя на желаещите да пътуват. Веднъж се случи да обслужваме цели шест пълни вагона, друг път прикачиха само един.
Седмицата за набиране на опит доста ми изопна нервите, защото ни гълчаха за всяка дреболия. От време на време полагах сериозни усилия, за да не просна Морфи с точен удар в слънчевия сплит. Дните се нижеха мудно като гъст сироп. Накрая все пак ни оставиха да си вършим работата без толкова строг контрол и малко ни поолекна.
Нашата нова стая в Рошанд беше на практика неотличима от първата в Сивата падина, само че се намираше на третия етаж, а при влизането открихме леглата до лявата вместо до дясната стена. С това огледално разположение ни помагаха да помним в кой град сме в момента.
Рошанд обаче изобщо не се оказа подобие на Сивата падина дори и само заради географското си положение. Беше разпределителен център на храни за региона си, затова имаше космодрум. На юг зимата не връхлиташе с чак такава свирепост, а и не продължаваше почти през цялата година. Затова градът бе построен на повърхността. Наоколо имаше огромни гори и всякакви екзотични растения, които придаваха на мястото съвсем друго излъчване, въпреки потискащо познатата подредба и типовите сгради.
Пътуването на юг, щом напуснехме електронната защита на Сивата падина, се оказа много интересно. Виждаше се постепенната промяна на климата — преспите изтъняваха, тук-там земята се оголваше. Отначало имаше само жилави треви, после се появяваха първите храсти, идваше ред и на все по-големи дървета. Накрая навлизахме в сравнително умерена зона. Този свят се оказваше не толкова страшен и мрачен, колкото човек можеше да съди единствено по Сивата падина, въпреки че из целия път нямаше никаква обработена земя, нито дори пътища. Не толкова климатът или странните животни на Медуза, а резкият контраст между градовете и дивата пустош се набиваше в ума ми. В градовете и в съвременните влакове властваше високотехнологично, макар и потисническо общество. Всичко останало беше първобитно.
Често чувах, че на Медуза дебнат многобройни опасности, но все още не можех да науча нищо съществено. Хората нямаше от какво да се боят в защитените си средища, а повечето дори не си подаваха носа навън. И нехаеха какви точно свирепи хищници бродят наоколо, макар за някои да се твърдеше, че можели дори да променят формата си. Тези историйки ми бяха особено любопитни и си отбелязах наум да изровя всичко за тях от библиотеката, доколкото тя пък ми беше достъпна по терминала. Установих, че жителите на Медуза не обичат да изучават местните животни, поне не и открито. В официалните сведения за тях липсваше и намек, че са способни на такива трансформации. Разбирах властниците — това беше поредното им усилие да не предизвикват появата на опасни идеи в неподходящи глави.