Медуза: Мръвка за тигъра
- Автор: Чалкер Джек Лоуренс
- Серия: Четиримата владетели на Диаманта #4
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Год: Аргус
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Медуза: Мръвка за тигъра». Краткое содержание книги:
Тук господстваха млекопитаещите. Интересен, но и лесно обясним факт. Влечугите не биха могли да имат бъдеще на толкова студена планета, а за насекомите благоприятният размножителен период беше твърде къс и те по принуда заемаха тясна екологична ниша. Дори океанските твари, според оскъдните данни, бяха топлокръвни. Явно планктонът и водораслите не стигаха за кой знае какво изобилие от риба.
Един от тревопасните видове, наречен вета, се хранеше действително с треви, а другият — тубро, предпочиташе листата и клонките на дърветата, като по инстинкт не ги унищожаваше, а само подкастряше. Големите гадни харари пък поглъщаха вети и тубри. Имаше няколкостотин подвида на тревопасните, както и няколко разновидности на харарите. Останалите животни бяха твърде разнообразни, многобройни и на практика недостъпни за човешките очи, но също се вписваха напълно в нормалното екологично равновесие. Реших да не обръщам внимание на отровните дребосъци и паразитите, а да се съсредоточа върху по-едрите твари, чрез които бих могъл да потърся ключа към основната загадка.
Ветите имаха големи, плоски и зъбати човки, огромни кръгли очища, къси дебели вратове, масивни крака с нокти и ципести стъпала. При нужда можеха да спринтират с четиридесет километра в час. Тубрите пък притежаваха дълги тънки хоботи, вратове по-дълги от телата, както и грамадни ноктести лапи, доста наподобяващи ръце. Понякога и опашките им приличаха на вратовете, та се случваше да ги използват като примамки, за да проверят чисто ли е откъм врагове наоколо. Изглежда те лесно се отделяха от телата при ухапване. Тези създания не бяха особено бързи, затова пък се катереха светкавично по дърветата, като можеха и да спят увиснали на някой здрав клон. Ветите нямаше с какво да се опазят, освен с тичане, тубрите пък ставаха злобни, ако ги приклещиш и тогава използваха опашките си като бичове.
Най-трудно беше да се каже нещо определено за харарите. Общо взето, изглеждаха като огромна люшкаща се маса от козина и почти птичи на вид крака. Обикновено ходеха със смешно поклащане. Само че спипаха ли жертвата, от косматата топка изскачаха две гнусни ръчички, които лесно късаха глави. Някъде из хаоса от козина се криеше несъразмерно голяма спрямо обема на тялото уста, пълна с незнайно колко редици зъби. Тези хищници ме интересуваха особено много, защото според легендите именно те можеха да променят формата си. Освен това имаха нужда от сериозни количества храна, за да поддържат такива туловища, а нито се катереха по дърветата, нито поставяха рекорди по бягане на къси разстояния…
В морето изглежда имаше повечко разнообразие с по-силна взаимозависимост между видовете, като се започне от малките плужеци, похапващи подобни на бактерии организми близо до повърхността или пък ровичкащи из дъното. Срещаха се и водни еквиваленти на ветите и тубрите. Въпреки загладените си очертания, плавниците и опашките, те много приличаха на събратята си на сушата, но бяха всеядни, като поглъщаха и по-дребни себеподобни. Разбира се, срещаше се и водна форма на харарите — буца над един тон в сиво или черно, с гръбна перка и опашка, дребни очички, великанска уста… и май почти нищо друго. Морският хищник, наричан махара, не беше способен да гони бързо плуващи жертви, обаче явно трябваше да се тъпче здраво, за да поддържа чудовищната си маса. Как го правеше? На такива въпроси нямаше отговор в пестеливите текстове, тук те дори не се задаваха.
Северно от двадесет и осмия паралел не се срещаха тубри, защото дърветата ставаха оскъдни. Но снежните вети прекопаваха няколкометрови преспи, за да открият храна, която можеше да ги засити. Имаше и харари — да ги тормозят на свой ред. Пак любопитна дреболия — достъпна бе всякаква информация за уникалния жизнен цикъл на ветите и само бегло се споменаваше, че по същите земи се среща харар. Как, по дяволите, тъмният, едър, тромав хищник успяваше да си налови достатъчно от сливащите се със снеговете животни, които и без това рядко се показваха на чист въздух?
За моя изненада Чин споделяше интереса ми. Смаях се, че роден на Медуза човек може да знае толкова малко за огромна част от планетата.
Едно поне установих без сянка на съмнение. Тук дори най-високопоставените властници се плашеха от харара. Стигаше ми да се сетя за двойната енергийна преграда около Сивата падина, каквато не липсваше и около Рошанд. Разбира се, на народеца му пробутваха версията, че силовите полета са включени за негово добро, обаче те чудесно задържаха населението в охранявания периметър и яките като бункери влакове.
Човекът винаги е надделявал над най-злите и неукротими хищници по всяка планета, на която е стъпвал, като чисто и просто ги е убивал. На Медуза обаче позволяваха на едва ли не митичния харар да си палува на воля и да се множи колкото си ще. Предполагах, че го правят не заради ограничените технологии, а от политическо лукавство. Отраснали в уютните си гнезда и закриляни от люлката до гроба, повечето тукашни жители не биха могли да оцелеят нито ден без удобствата, които приемаха като своя естествена среда. Май и на управниците това положение им беше изгодно.