Каин и Авел [bg]

Лекарят отиде при шкафчето за лекарства и взе голямо шише, наглед пълно с кафяво вещество. Отвинти капачето и извади парче стар пергамент. От времето черното мастило беше избледняло. Върху листа беше отбелязана датата: „Октомври 1904 година“. Беше очертан и пътят от Москва до Одеса и от Одеса до Турция — общо две хиляди и седемстотин километра до свободата.

— Следващата седмица идвай всяка сутрин при мен, за да повтаряме плана. Провалиш ли се, няма да е защото ти е липсвала подготовка.

Тази седмица Владек не мигна — по цели нощи гледаше през прозореца, повтаряше си какво трябва да предприеме при едни или други обстоятелства, готвеше се за всякакви изненади. На заранта обсъждаше отново и отново с лекаря плана. В сряда вечерта, ден преди Владек да предприеме опита за бягство, французинът сгъна картата на осем, пъхна я заедно с четирите банкноти от по петдесет рубли в малко пакетче и го заши в ръкава на сакото. Владек се съблече, сложи си костюма и върху него отново навлече затворническите дрехи. Лекарят видя сребърната гривна на барона, която, откакто му бяха дали затворническите дрехи, Владек носеше над лакътя, да не би надзирателите да открият единственото му съкровище и да го задигнат.

— Какво е това? — попита французинът. — Много е красиво.

— Подарък от баща ми — отвърна полякът. — Давам ви гривната — в знак на благодарност.

Смъкна я от китката си и я връчи на лекаря.

Той я гледа дълго и сведе глава.

— И дума да не става! — отсече. — Това може да принадлежи само на един човек. — Французинът погледна мълком Владек. — Както личи, баща ти е бил благородник. — Сложи отново гривната върху китката на малкия поляк и му стисна радушно ръката. — Успех, Владек! Дано не се срещнем никога вече.

Прегърнаха се и момчето си тръгна, молейки се това да му е последната нощ в затворническата барака. Не мигна цяла нощ — притесняваше се да не би надзирателите да открият, че под затворническите дрехи е с костюм. Когато на заранта камбаната би за ставане, той вече беше облечен и забърза — да не закъснее за кухнята. Отговорникът на затворниците в кухнята побутна Владек напред, когато надзирателите дойдоха да изведат лагерниците, определени за полевата кухня. Бяха общо четирима и Владек беше най-малкият сред тях.

— Защо точно този? — подвикна надзирателят и посочи невръстния поляк. — В лагера е от има-няма година.

Сърцето на Владек спря да бие, той изтръпна целият. Планът на лекаря щеше да се провали, а следващите затворници се очакваше да пристигнат в лагера най-малко след три месеца. Дотогава никой нямаше да го държи в кухнята.

— Готви много вкусно — отвърна отговорникът. — Учил се е в замъка на барон. Само най-доброто за надзирателите.