Последните оцелели:Живота, какъвто го познавахме [bg]

С Дан се държахме за ръцете, смеехме се и се радвахме да сме заедно. Придвижихме се малко напред и радостно се развикахме, когато госпожа Несбит най-после влезе в училищната сграда. Още веднъж извикахме победоносно, когато тя излезе оттам с торба в ръка.

Най-после дойде и нашият ред. Вътре в сградата имаше още полицаи, очевидно за да охраняват торбите. Беше страшно да ги видиш с истинско оръжие.

Но всички се държаха много добре. Като ти дойде редът, трябва да покажеш документ за самоличност, откъдето да запишат адреса ти. За щастие, както Дан така и аз носехме картите си от библиотеката. На всеки от нас връчиха по една найлонова торба и ни казаха веднага да си тръгваме, което и направихме. Като излязохме отвън, видяхме как полицаите обясняваха на хората да не се редят повече на опашката, понеже продуктите свършили.

Открихме госпожа Несбит да ни чака край игрището.

- Това е ориз - каза тя. - Но раздаваха и боб, всякакви други хранителни продукти.

Толкова бях развълнувана, че целунах Дан пред съседката ми. Тя въобще не изглеждаше шокирана. Момчето ме прегърна и се сбогува с мен.

- Мама ще бъде много щастлива - рече, което само с няколко думи обобщаваше всичко.

- Може би ще раздават още помощи - предположих. - Може би това е само началото на по-добрит времена.

- Да се надяваме - кимна той.

Целуна ме веднъж, преди да се обърне и да поеме към къщи.

Взех торбата на госпожа Несбит и се запътихме към бензиностанцията. Нямах търпение да зърна радостното лице на мама, когато види, че нося храна.

До бензиностанцията имаше към осемстотин метра, но дъждът се усили и в далечината отекнаха гръмотевици. Казах на съседката, че ми иска да имам един чадър за нея, но тя само се засмя.

- Няма да се разтопя - увери ме.

Като стигнахме до бензиностанцията, не успяхме да намерим колата на майка ми, което означаваше, че вече се е прехвърлила на втората опашка, което изискваше да изминем пеша още пет пресечки. Когато най-после се добрахме до мама, с госпожа Несбит вече бяхме мокри до кости, но не това беше най-важното, а че се бяхме сдобили с ориз, боб, мляко на прах, сол, супи на прах, сушени зеленчуци, корнфлейкс и лимоново желе.

Когато пристигнахме пред бензиностанцията, мама вече бе напреднала толкова на опашката, че пред нея оставаха само десет коли. Тъй като и бездруго бях толкова измокрена, й предложих да отида да платя бензина, което и направих. Смешно ми стана, като влязох в магазина към бензиностанцията, с напълно изпразнени рафтове и с предупреждаващи табели със стряскащия надпис: КАСИЕРЪТ Е ВЪОРЪЖЕН И ОБУЧЕН ДА СТРЕЛЯ.

Докато плащах бензина на касата, предположих, че госпожа Несбит е разказала на мама, че на училищното игрище раздават храна, и че й е описала дългата опашка за получаването на продуктите. Зная само, че майка ми беше в много добро настроение, преди да я оставя при колата, а като се върнах, се бе умълчала.