Последните оцелели:Живота, какъвто го познавахме [bg]

-Няма да говоря с нея, докато не ми се извини -настоях.

Наистина е странно. Все още бях повече ядосана, отколкото гладна. Или може би просто знаех, че и след закуска пак щях да съм гладна, така че какъв смисъл имаше.

Мат поклати глава.

- Мислех те за по-зряла. Очаквах много повече от теб.

- Никак не ми пука какво си очаквал - скастрих го, макар да беше пълна лъжа. Беше ужасно важно какво мисли за мен. - Не съм направила нищо лошо. Мама се нахвърли върху мен без причина. Защо не й кажеш, че и от нея си очаквал повече?

Той въздъхна.

- Защото не бях тук - припомни ми. - Така че засега разполагам само с нейната версия за случилото се.

- А тя благоволи ли да спомене, че беше ужасна? -запитах го язвително. - Че се държа така, сякаш съм престъпник? Или е пропуснала да го спомене?

- Ако имаш предвид дали се е обляла в сълзи и е признала, че се чувства ужасно заради всичко, което ги е казала, то отговорът е: „Не“ - рече Мат. - Но сподели колко ужасно се чувства, задето трябва да преживееш всичко това. Миранда, ти май не разбираш, че мама едва издържа. Тревожи се не само за нас тримата, но и за госпожа Несбит. Познаваш я. Тя се тревожи за татко, за Лиза и за бебето й, за Питър. Да, особено много е обезпокоена за Питър. Той работи по двайсет и четири часа на ден, седем дни седмично, а тя няма представа дали въобще се храни.

Имах чувството, че отново ще се разплача, а не исках.

- Мама смята, че всички ще измрем - промълвих. -Нали така си мисли? А ти? Нима всичко ще се окаже напразно? Всички ли ще умрем?

- Тя не мисли така, нито пък аз - увери ме Мат. Виждах, че е обмислял това, защото не отговаряше просто така, за успокоение. - Не казвам, че най-лошото е отминало, понеже не мисля, че наистина е така, нито пък мама смята така. Ако всичко остане както досега, имаме реален шанс да оцелеем. Всички учени работят упорито върху подобряването на положението. Вчерашните торби с храна са първото доказателство, че нещата започват да се подобряват.

- Но това трябва да е най-лошото - разтревожих се. - Възможно ли е всичко да стане още по-зле, отколкото е сега?

Мат се усмихна.

- Не искаш да чуеш отговора ми, нали?

Поклатих глава и двамата се разсмяхме.

- Майка се тревожи повече за госпожа Несбит, отколкото за нас - продължи Мат. - Предложи й да се премести у дома, но съседката си е втълпила, че така ще се превърне в бреме за нас. Което прави нещата по-тежки за мама.

- Зная, че тя не иска да умрем - подех. Наистина бях мислила много за това, което се канех да кажа, за да не ме разбере погрешно. - Но смятам, че тя не иска и да живеем. Само трябва да се крием в стаите и нищо да не чувстваме или ако някой ни спаси, ще е чудесно, но ако не, то поне да поживеем още малко. Ако това може да се нарече живот. Зная, че мама ти казва неща, които не споделя с мен, но бъди искрен - греша ли? Защото наистина се чувствам по този начин. Иска ми се да греша, защото това ме плаши, особено ако и мама се чувства така. Но не мисля, че греша.